Разказ от Кирил Калинов Киров, 12 г., I ОУ „Христо Ботев“ – гр. Търговище, Рък.: г-жа Царина Куюмджиева
Рисунка: Теодора Димова, 13 г., гр. София. Отличена творба в Международния конкурс „Роди се дете, Син ни се даде“, 2021 г.
Наближава един от най-светлите християнски празници – Рождество Христово. Хората в селото се вълнуват и го очакват с нетърпение. Голямата елха отново грейва на площада. Клоните на дърветата са окичени с кристални гирлянди. Звънки песни се чуват от читалището и подсилват коледния дух на минувачите. Всички очакват с нетърпение предстоящите празници.
Само баба Мария е унила и замислена. Годините тежат на гърба й. Тя ходи приведена, но тези дни някак товарът върху гръбнака й е още по-тежък. Върви по-принизена, сякаш за да скрие болката от самотата. Едни от близките й ги бе взела смъртта, а другите ги бе взел животът. Избърсва с напуканата си ръка една сълза, която нежно гали бузата й. Бръчките по душата й са много по-дълбоки от тези върху лицето й. Отново е сама.
Вече трета година коледните празници не й носят радост, а тъга. Проклетата пандемия от Ковид -19 й отне сродната душа – дядо Петър. Те бяха неразделни от деца. Подкрепяха се и в добро, и в зло. Построиха заедно къщата си, отгледаха заедно децата си, радваха се заедно на внуците си. А сега? Самотата я души като примка, която от ден на ден се затяга все по-силно. Трудно си поема въздух и продължава със ситни крачки към празната къща.
Настъпва Бъдни вечер. Както винаги баба Мария спазва традицията. На трапезата слага нечетен брой блюда – Богородична питка приготвена с квас, постни зелеви сърми, пълнени чушки с боб и маслини, жито, орехи, ошав и тиквеник. Все храни символ на близостта до земята, труда и благодарността към това, което природата й е дала. Първото парче от питката го оставя за Божията майка, отчупва едно парче и за себе си, и други парчета няма… Бъдникът пука силно в печката, а сърцето й пука още по-силно в слабото й тяло. Мисли си „ Нощ за размисъл, нощ за равносметка, нощ за чудеса…“ Но мислите й са прекъснати от песните на коледарите. Тя става и им отваря портата. Те пеят с цяло гърло и потропват с гегите си, за да разгонят нечистите сили. Пожелават й здраве, радост и берекет. Тяхната коледарска благословия, като че разпалва у нея затихналата жарава на надеждата. Надеждата, че може да прегърне отново децата си. Дарява ги с краваи и ги изпраща до вратата. Оставя храната на масата, че да се нахранят и починалите й близки.
Зимната нощ обгръща със студения си сребрист плащ не само земята, а и душата на възрастната жена. За да стопли сърцето си, тя прави обичайното, което прави всяка вечер. Преди да заспи, изважда албума със снимки. Започва бавно да го разглежда. Заглежда се, замисля се и въздиша. С трепереща ръка милва всяка една снимка. Синът й живее и работи от години в Лондон, а дъщеря й във Виена. Има и трима внуци – две момичета и едно момченце, на една годинка, което никога не е виждала. Опитва се да си спомни аромата на косите им, шума от стъпките им по скърцащия под, смеха им, погледите им, силата на прегръдките им… Не са си идвали в България, откакто дойде вирусът. Затваря клепачите на очите си и ги стиска силно, като че иска да сложи край на тези непресъхващи сълзи. Знаеше, че в нощта срещу Коледа небето се отваря и се изпълняват най-съкровените желания. Тя има едно единствено – да бъде заедно с децата си на тези светли семейни празници.
„Ой, Коледо, мой Коледо, роди ми се Боже чедо…“ В сутринта на Коледа навсякъде по света се разнася най-радостната вест – родил се е Божият син. Баба Мария облича най-хубавите си дрехи и тръгва към църквата за празничната Рождественска литургия. Запалва свещ. Коленичи. Събира ръцете си в молитва. Благодари на Господ за всичко, което има и за всичко, което няма. Моли се за здраве в семейството, мир и по-светли дни за всички. Прекръства се и смирено излиза от Божия дом. Децата се смеят и играят със снега. Отвсякъде ухае на вкусни гозби. Стъпките на хората правят пътеки из цялото село, които приличат на нови живителни артерии. Само в нейния двор няма следи от обувки – единствено нейните.
Тази вечер, след постите, на масата за първи път слага блажни ястия – вкусна капама, баница и канелени сладки. Пуска телевизора, за да не е сама. Заслушва се в хубавите народни песни и се връща в своите младини. Изведнъж кучето на двора силно започва да лае. Тя излиза да види какво се случва. Пред нея стоят те – нейните деца и внуци. Това е най-големият подарък за баба Мария. Единственото което успява да каже е:
– Коледа е, стават чудеса!
