В едно малко северно градче живял прочут в цял свят майстор на часовници. От всички краища на земята идвали при него хора и поръчвали малки и големи, ръчни и стенни часовници, а майсторът влагал цялата си любов в изработването им. Един приличал на роза, друг – на театър, и нямало на света два еднакви часовника – всички били уникални и радвали хората.
Един ден управата на градчето решила да поръча на майстора изработването на голям часовник, който да бъде разположен на централния градски площад, върху кулата на художествената галерия. Майсторът благодарил и дълго време мислил какъв часовник да изобрети. После започнал трескава работа.
Когато часовникът бил готов, всички хора от градчето се стекли на площада по повод официалната церемония за откриването му. Духовата музика свирила маршове и валсове, а хората не спирали да гадаят какъв ще бъде часовникът. Когато най-сетне кметът срязал лентата и махнали покривалото, всички ахнали от удивление. Часовникът блестял на слънцето като кристал, бил невероятно красив и наистина вълшебен.
Целият часовник бил изграден от огледала и лещи, които отразявали събития и случки даже в най-отдалечените кътчета на градчето. Часовникът пеел различни песни и нито веднъж не изпял два пъти една и съща песен. Сякаш ги съчинявал в момента и мелодиите отразявали различни мисли и настроения на хората. Всички песни били красиви, а понякога часовникът свирел даже с духовия оркестър, сякаш някое живо същество прокарва пръсти по безброй кристали.
Така хората, които минавали през централния площад, спирали да се любуват на часовника и да го послушат като пее на всеки кръгъл час. По 24 пъти на ден малки кристални кукли разигравали чудни истории за любовта между хората. Веднъж едно момче подарило на момиче роза и после дълго танцували кристалния си танц.
Друг път таткото подарил на дъщеричката си китара – нейната най-съкровена мечта. Момичето дълго свирило на кристалната китара пред целия град и изнесло невероятен концерт, който още се помнел в градчето. Всички истории, които разказвал часовникът, били за любов, макар понякога да били и малко тъжни.
Хората обичали да гледат тези истории и дните им започнали да стават по-красиви. Те забравили да се карат, надпреварвали се да живеят в любов и съгласие, да направят нещо наистина добро за някого, та часовникът да разкаже и тяхната история. „Ето, на другите се случват толкова чудни истории, значи и на мен може да ми се случи нещо прекрасно! Защо не?! Защо пък и на мен да не ми се случи нещо наистина красиво?!” И поемал по пътя си с надежда – какво ли го чака зад следващия ъгъл?!…
„Наистина, колко хубави неща се случват около нас, как не сме ги забелязали досега?! – чудели се хората. – А ние все най-лошото сме си мислили и сме били толкова подозрителни един към друг. Добре, че часовникът всеки ден ни припомня кои сме и как да живеем”.
Целият живот на градчето се променил. Закрили полицейското управление, защото полицаите просто нямали работа – хората престанали да крадат и да убиват. Вечер се събирали на градския площад и пеели с часовника песни до полунощ. Закрили и южното крило на болницата, защото се оказало, че хората по-малко боледуват, и ако са болни, не отивали в поликлиниката, а на градския площад, при часовника.
Така изминали много години, докато един ден се случило нещо необикновено. В малкото градче пристигнал гост от другия край на земята, за да види вълшебния часовник. Спрял на градския площад и когато ударил 12-я час по обяд, две кристални фигурки на момиче и момче започнали да танцуват своя любовен танц върху кристалния часовник.
„Ей, вижте, това съм аз! – извикал той. – А това е моето момиче! Колко красиво танцуват куклите, но това не е истина! Момичето си отиде, а с нея и любовта…”
Изведнъж страшна тишина покрила градчето – като сива гъста мъгла върху покривите на къщите. Часовникът проскърцал веднъж и… спрял. Куклите застинали в своя танц, замлъкнала кристалната песен на часовника. Хората спрели в недоумение и започнали да питат какво се случва. Наблизо една възрастна жена извикала: „Дръжте го! Дръжте крадеца!” И наистина, някакъв човек грабнал в тълпата малката й лачена чантичка и бързо избягал. Чул се звук на счупен прозорец – някакви хлапета се замервали с камъни…
В градчето настъпил страшен хаос, отново открили полицейското управление, хората престанали да се събират на градския площад и да пеят до полунощ. Замлъкнал и градският духов оркестър. Мнозина си сложили бронирани врати на къщите, прозорците били оковани в тежки железни решетки. Все по-често в градчето се чували сирените на полицейските коли и линейките на „Бърза помощ”. Хората заживели в страх и все по-рядко спирали на площада пред мъртвия кристален часовник.
Един ден жителите на градчето отишли при майстора на часовници, който вече бил много остарял, и го попитали: „Защо се случи така? Молим те, дай ни ключа, за да го пуснем отново!”
„Но аз нямам ключ – отговорил майсторът на часовника. Ключът е във всеки един от вас и у всички ни заедно – той е Любовта”…
Владимир Добрев, 2010
