Рисунка: Виктория Денчева, 16 г., Арт школа Попово, рък.: Искра Иванова
Ето я! Тя е пред мен. Моя е! Не смея да я докосна. Изпълнена с толкова красота, емоции, истории – минало и бъдеще.
Неусетно се връщам към онзи момент, в който я видях за първи път. Бях на 11-12 години, когато със семейството ми се преместихме в ново жилище. Бях изморена от пренареждане на покъщнина в кашони, от сортиране на чупливи и нечупливи предмети, от бързащите си родители, от суетенето да не забравим нещо важно, а непотребното да оставим.
Но умората ми отлетя, когато мама ме извика, за да ми покаже нещо. Първоначалното ми учудване бе сменено от любопитство след въпроса на мама: „Искаш ли да ти разкажа една истинска история?“. Виждах пред себе си една „обикновена“ риза и недоумявах каква ли история може да има, че да си заслужава да отложа разговора си в месинджър. Все пак любопитството надделя.
Мама започна с това, че тази риза е била на баба й. Когато била на моите години, майка й я научила да бродира – нещо присъщо за всяка добра мома и бъдеща къщовница. Дала й и тази риза, но тя била чисто бяла, нямало нищо избродирано. Момичето трябвало да я избродира.
И около подгъва личеше неопитната ръка на 11-годишно дете, направило първите си проби. Бодът на места беше твърде стегнат, на места – твърде хлабав. Но шевицата беше много сигурна – разпознах изобразен път. Пътят на детето, превръщащо се в млада жена, чието предопределение в живота е да създава, закриля, възпитава и продължава рода. По целия подгъв се „движеше“ този мотив. И от несигурната в началото ръка, личеше постепенното й затвърждаване.
Над тази шевица, мама ми показа друга. Попита ме какво виждам. И аз се изненадах от това, което беше пред погледа ми. Открих сърца, изработени с червени конци. Баба й, преживяла любовни трепети, беше оставила чувствата си върху плата. Фигурите бяха ясни, без кривини, с кървавочервен цвят. Помислих си какво ли е да си влюбен. Така ли ще изглежда любовта, ако трябва да се изобрази? Чиста, искрена, вечна… И червена. Макар че това е цветът и на войната. Но нещата се припокриват. Понякога любовта е като война, трябва да се бориш за нея, да кървиш…
Рисунки: Вяра Стоянова, 12 г. и Йоана Максимова, 15 г., Арт школа Попово, рък.: Искра Иванова
Но усилията си струват. Резултатът от тях най-често е семейство. Явно така са се развили чувствата и на моята прабаба – създала е семейство. Защото по ризата грееха цветя в най- пъстрите багри на света. Щастието се усещаше от всеки един елемент – ниски и високи, близо или раздалечени едно от друго, с малки и с големи венчелистчета… Бяха разположени около кръста. Известно е, че пъпът е центърът на човешкото тяло. Също така се свързва и с вътреутробното ни развитие, той е връзката на всеки човек с майката. А цветята в средата на ризата сякаш препращаха към изначалната роля на жената да създава бъдеще, да създава цветя, радост и щастие. Същите цветя се откриваха и в края ръкавите. Стигаха до нивото на лактите.
Бях права в тълкуванието си. Защото малко по- нагоре, на нивото на гърдите, там, където се намира сърцето, видях три гълъбчета. Също като онзи гълъб в Библията, известил сушата, спасението. Децата са спасение за родителите, те ги изпълват всячески и дават смисъл на живота им. Те са техният нов свят,новата „суша“.
Попитах мама колко деца е имала баба й. Отговорът й потвърди предположението ми. Бащата на мама имал две сестри – трите деца на баба й, трите гълъбчета от ризата. Числото три е сакрално. В християнството се свързва със Светата Троица и хармонията, която тя създава. Най- вероятно тази хармония е съпътствала семейството на прабаба ми през целия й живот.
Рисунка: Добромира Малчева, 13 г., Арт школа Попово, рък.: Искра Иванова
Не се бях вгледала, но мама ми обърна внимание. Същите тези гълъбчета, но в по- малък размер/ и сигурно затова не ги бях забелязала/, ги имаше и между цветята на ръкавите. Веднага след като ги видях, разбрах защо са там. Животът така е устроен, че в един момент децата „отлитат“ от семейното „гнездо“. Представете си как изглежда човек, разперил ръце? На птица в полет, нали? А ръцете му са крилата на тази птица. Може би затова майката е избродирала гълъбчетата и на ръкавите, в цветята. От една страна, пожелавайки им цветен, безпроблемен живот и, от друга страна, с ясното съзнание, че един ден те ще поемат своя път. Въпреки това, те ще са винаги в сърцето й – там, където аз ги видях най-напред.
А последното нещо, което ми направи впечатление, се намираше около шията; там, където е най-високата част на ризата. И това бяха… слънца – големи, ярки, уникално избродирани. Не с онази несигурна ръка при подгъва, а с ръката на майстор. Това е последното нещо, което прабаба ми е избродирала. Попълвала е плата като художник цял живот. Отбелязвала е важните моменти. А в края му е била доволна от това как е минал и за нея е бил слънчев. Няма как да не е имало трудни моменти, но от тях нямаше и бод по ризата. Хората трябва да преодоляват премеждията и да ги забравят и да помнят само хубавите моменти. Защото животът по този начин е по- лек.
Така е направила и прабаба ми. Оставила ни е своята философия за живота върху едно, в началото празно, платно.
И сега това изпълнено платно, този живот стои пред мен. Получих пратката от мама. Не смея да докосна, за да не навляза в личното пространство на прабаба ми. Аз съм наследила нещо от нея, нося кръвта й. И смятам да запазя спомена, историята и мъдростта и да ги предам и на своите деца. Дали ще са три? Не знам. Но знам, че искам за тях най-добрия живот, когато станат самостоятелни. А аз винаги ще ги нося в сърцето си.
Симона Димитрова Чакърова, 18 г.,
Неврокопска професионална гимназия „Димитър Талев“, гр. Гоце Делчев
