След моето раждане, майка ми се е развела с биологичния ми баща поради много причини. След известно време, тя е срещнала друг мъж, с когото се е чувствала много обичана и защитена. Те са се омъжили и заживели заедно. Тогава аз съм била на 3 години. С него много си приличаме и ако някой не знае, че той не е биологичният ми баща, никога няма да разбере. Сега, когато вече съм голяма, разбирам, че баща ми е най-добрият ми приятел.
Винаги съм била момичето на татко. Той винаги ме е обичал, макар и да не съм му родна дъщеря. Той е човекът, който ме научи да обичам истински, да вярвам в доброто, да мечтая, да рисувам, защото той беше голям художник и на всички останали важни неща в живота. Когато се прибирах от детската градина, винаги рисувахме заедно и се получаваше нещо наистина красиво. Дори и днес тези картини са закачени на стената в хола. Баща ми беше първият човек, който ми подари фотоапарат, когато се записах на курса по фотография. Той ме научи и да свиря на пиано, въпреки всекидневното ми мрънкане, че не мога и не искам, но той успя, днес имам общо 12 медала за първи места в състезания по пиано.
Една вечер, когато се бяхме събрали да гледаме филм, биологичният ми баща дойде вкъщи много пиян. Започна да вика на мен и на майка ми. Аз се изплаших и побягнах в стаята ми, след което чух как баща ми се ядоса, последва малка кавга и го изгони. Колко се зарадвах само! След няколко дни биологичният ми баща се обади и каза, че се отказва от мен. Когато разбрах новината, бях толкова щастлива и виках из цялата къща „Ураа!“. Чудех се моят баща как може да е толкова мил и към мен и към мама. Никога не повишаваше тон, никога не се караше и никога не пил и пушил. Винаги се стараеше да се грижи за семейството ни.
Случи се нещо, което преобърна живота ни на 360 градуса. Баща ми беше припаднал от нищото и ние бързо извикахме линейка. Отидохме в болницата и лекарят извика майка ми в кабинета, но не ми позволиха да вляза с нея. Стана ми много мъчно и много се страхувах за баща ми. Докато майка ми разговаряше с лекаря, се опитвах да чуя за какво си говорят и разбрах, че баща ми е много болен и трябва да намерим бъбрек в рамките на 7 месеца, и че му остава толкова време живот. Беше юни месец и това означаваше, че имаме време само до декември. Всички бяхме много изплашени, майка ми и баща ми се опитваха да не издават чувствата си, но аз знаех всичко.
По време на моята лятна ваканция, баща ми започна да строи дървена къщичка на дървото, защото като бях по-малка, винаги му повтарях за нея. Сега, когато беше болен, влагаше и последната си енергия в нея, за да ме направи щастлива. Винаги ми се усмихваше и ме развеселяваше и така понякога забравях за тъгата. Минаха 3 месеца и моята къщичка беше готова. Баща ми беше закачил 3 от нашите картини там и сложи много играчки. Прекарвах доста от времето си в нея, докато родителите ми ходеха на преглед в болницата.
Започнахме училище, вече не бях старото усмихнато момиче, което развеселяваше класа, а просто си седях на чина и си мислих за баща ми. Бяха минали 4 месеца откакто откриха болестта му. Всеки ден очаквахме обаждане от лекарите, че са открили донор, но това не се случваше. Започнах да прекарвам цялото си време, когато си бях вкъщи с него. Играехме на игри, гледахме филми, помагах му, защото с времето той отслабна и нямаше сили или просто се гушкахме. Така минаваха дните, седмиците, месеците.
Стана декември и още нямаше обаждане от болницата. Декември е месецът, в който трябва да сме весели и заредени с коледно настроение, само че при нас това нямаше как да се случи. Татко отслабваше все повече и повече. Когато бяхме в коледна ваканция, те отидоха на преглед, а аз реших да отида в моята къщичка, тъй като от много време не бях ходила, защото прекарвах времето си само с татко. Когато се бях качила, видях, че картината на ангелите беше паднала от силния вятър. Взех я и посегнах да я закача и видях, че на мястото където седи картината беше гравиран надписът: „Надеждата умира последна“. Видях го и се усмихнах, помолих се тате да оздравее и слязох, за да ги изчакам долу. Не видях щастие в погледите им. Разплаках се, губех всякаква надежда, че татко ще оздравее някога. На Бъдни вечер гледахме филм, но всички погледи блуждаеха по екрана. Явно е, че всеки беше заровен в своите мисли и мълчеше, за да щади другите. Острият телефонен звън разтърси тишината. Мама вдигна слушалката, каза едно глухо „да“, помълча, после лицето й се усмихна, а устните й се разтегнаха до уши … Сълзи се стичаха по лицето й и като че ли чак сега забелязах колко е млада и колко е хубава! Бяха намерили бъбрек за баща ми и на следващия ден трябваше да извършат трансплантацията. Нямам думи да опиша реакцията на всеки един у дома, но в този момент всички осъзнахме, че Спасителят е тук – у дома и ни окриля със своята сила.
Бог ни беше изпратил най-добрият подарък за Коледа, за който можехме само да си мечтаем. Операцията мина и след нея баща ми беше много изморен, трябваха му няколко месеца, за да се възстанови напълно. Мина време и нашето семейство беше същото като преди, все така усмихнато и щастливо, сплотено и обичащо. При всяка възможност и трудност се сещам за думите, които са гравирани на къщичката ми от най-добрия баща – „Надеждата умира последна“.
Магдалена Митева, 18 г., 12.A1 клас, ЕГ „Христо Ботев“, гр. Кърджали
Литературен клуб „Добродетели“, рък. Емилия Владева
 |
|
Hope dies last
After my birth, my mother has divorced with my biological father for many reasons. After a little while, she met another man with whom she felt loved and protected. They have married and lived together. I have been 3 years old then. We look alike so much with him, and if someone doesn’t know that he is not my biological father, he will never know. Now, when I’m older, I understand that my father is my best friend.
I have always been daddy’s girl. He has always loved me, even though I am not his own daughter. He is the man, who thought me to love, to believe in good, to dream, to draw, because he is such a talented artist, and the other important things in life. When I came back home from the kindergarten, me and my father always drew together and something really beautiful came out. Even today our paintings are in the living room. My father was the first man, who gave me my first camera as a gift, when I have enrolled in the photography course. Despite mine daily mumbling, he thought me to play the piano and today I have 12 trophies for first places in piano competitions.
One evening, when my father, mother and I were watching a movie, my biological father came home drunk. He started shouting at me and my mom. I got scared so much that I ran away to my room and then I heard how my father drove him out. I was so happy! After a few days, my biological father had called and said he was giving up on me. When I heard the news I was extremely excited and happy and I was running around the house and screaming “hoorey”. I was wondering how my father could be so kind to me and my mom. He never shouted, never quarreled, and never drank and smoked. He always tried to take care of our family.
Something happened and overturned our lives to 360 degrees. My father had fainted suddenly and we quickly called an ambulance. We went to the hospital and the doctor called my mother to the cabinet, but they didn’t allowed me to come in with her. When my mother was talking to the doctor, I was trying to hear what they were talking about. I heard that my father was very sick and we had to find a kidney within seven months. It was June, and that meant we only had time until December. We were all very scared. My mother and my father were trying not to show their feelings, but I knew everything.
During our summer holiday, my dad had started to build a wooden house on the tree for me, because when I was younger I always talked to him about it. Now when he was sick, he put his last energy into it to make me happy. My house on the tree was ready 3 months later. My father hung 3 of our paintings there and put a lot of toys. I spend most of my time there, when my mom and dad ware in the hospital.
We started school. I was no longer the old smiling girl, who was the most cheerful in the class. I was just sitting on the desk and thinking about my dad. It had been 4 months since the doctors had discovered his illness. Every day we expected a call from the doctors that they had found a donor, but that didn’t happen. I had started to spend all of my free time with my father at home just playing games, watching movies or just cuddling. He was so powerless and weak. The days, the weeks and the months just flies imperceptibly.
It was December and there was still no call from the hospital. December is the month in which we have to be cheerful and loaded with Christmas mood, but it couldn’t have happened to us. Dad was weakening more and more. When we were on Christmas holiday mom and dad went to the hospital, and I decided to go to my tree house because I hadn’t been going there for a long time, just because I was spending my time with my dad. When I got there I saw that The Angel’s painting had fallen from the strong wind. I took it and reached for it to hang it and saw that the place where the picture was sitting was engraved: “Hope dies last.” I saw it and I smiled, I prayed for dad to get better and went down to wait my family. When I saw them I didn’t see happiness in their eyes and I started crying. I lost any hope that my father will be good one day. On Christmas Eve we were watching a movie, when the phone rang suddenly. Mom picked up the phone and smiled happily, when she heard the news that the doctors found a kidney for my dad. We were all so happy. I ran and hugged my father with all my strength.
God had sent us the best gift for Christmas, for whom we could only dream. The operation passed and after that my father was very tired, it took him a few months to recover completely. Time passed, and our family was the same as before, still smiling and happy, cohesive and loving. With every opportunity and difficulty I remember the words that are engraved in my house by the best father: „hope dies last”.
Magdalena Miteva, 18 years old
