Много много отдавна, в един далечен град, на една стена висеше огледало.
В огледалото се оглеждаха всички, които минаваха покрай него – мъже, жени, деца, млади и стари – всички нарочно си намираха път наблизо, за да се огледат.
Това, разбира се, караше огледалото да се възгордява с всеки изминал час. Колкото повече се оглеждаха в него – толкова по-незаменимо и уникално се чувстваше то.
През слънчевите дни Огледалото още от ранни зори започваше да се пъчи и надува, като си мислеше, че може да се отмести от стената и че всъщност само благодарение на неговите усилия Слънцето може да се огледа в гладката му повърхност. Слънцето от своя страна дори не подозираше какво е самочувствието на това нищожно за него (по размерите си) огледало и на пук на всичко продължаваше да кара планетите да се въртят около него, а не обратното…
Огледалото от гордост не забелязваше и факта, че щом слънчевите лъчи го докоснат, вече никой не поглеждаше към него – даже напротив! Всички се стремяха по-бързо да минат по улицата, за да не им заслепява очите ярката светлина на Слънцето, отразявана от огледалото. Имаше дори и хора, които затваряха дървените капаци на прозорците си, заради отблясъка.
Друг път, когато навън се съберяха буреносни облаци и задуха вятър, огледалото приличаше на ужасна бездна, зейнала насред стената, която всеки миг ще те погълне в черната си паст. И тогава никой не поглеждаше към огледалото. То си мислеше, че просто на всички им е студено и прекалено много бързат, за да спрат пред него.
В интерес на истината огледалото се радваше на хорската обич – нямаше човек от града, който да не е привързан към него.
Не щеш ли, съдбата си знае работата…
Един ден, едно остро и твърдо камъче отхвръкна от пътя след колелата на минаващата кола и силно се удари право в гладката огледална повърхност. Прас!
Огледалото вече не висеше на стената. То се пръсна на стотици парченца.
Събраха се хората. Всички натъжени. Мислиха и решиха – да сложат на същото място ново огледало.
Едни казаха, че на стената е висяло съвсем обикновено огледало. Други надигнаха глас, че огледалото съвсем не било обикновено, а със специална рамка, изработена по поръчка на самия цар – за да можел да се оглежда щом мине с каляската си по пътя. Трети пък се изсмяха гръмогласно на последното твърдение и казаха, че огледалото не е имало рамка, но съвсем не било обикновено, а кристално.
Споровете продължиха дълго. Така и не се разбраха.
Всъщност хората не обичаха и не гледаха самото огледало, а всеки минаваше оттам, за да се любува на собственото си отражение в него. За това всеки „помнеше” различно огледало.
Накрая всички се разотидоха сърдити един на друг, без да решат какво точно е било огледалото, за да го сменят с ново.
Дни по-късно, даже седмица, хората, минаващи покрай мястото, на което висеше огледалото, отвръщаха главата си на другата страна, защото им беше неприятно да си спомнят ужасните спорове.
Не след дълго вече никой не помнеше, че на стената някога е имало огледало. Хората отново се поздравяваха усмихнати, забравили и разправията. Живота в градчето тръгна по старому, а огледалото не липсваше на никого.
Само парченцата от него стояха на дъното на кофата при местния стъклар, покрити с прах, и дори слънчевите лъчи не ги посещаваха.
 |
|