През 4 хил. пр. Хр. край бреговете на реките Ганг и Инд възникнала една от най-древните човешки цивилизации – Харапската, която и днес удивлява човешкото око със своите изключителни постижения. Все още учените не са установили произхода на народите по тези земи от ония далечни времена, но археологическите разкопки в началото на 20 век открили в индийската провинция Пенджап руините на мащабни за времето си градове, за чието съществуване никой до този момент не е подозирал. Културата на Харапската цивилизация в някои отношения била сходна с тази на Шумер, но различията били повече. Това навежда на мисълта, че между шумерските и харапските градове имало оживени търговски връзки.
Най-впечатляващото за тази цивилизация били градовете – през 2000 г. пр. Хр. повечето човешки общества водели номадски начин на живот, а в долината на редите Инд и Ганг съществували градовете Мухенджо-Даро и Харапа, чието население наброявало 40 000 души (някои учени дори твърдят, че са били двойно повече).
Очевидно градовете били изградени според предварително изготвен градоустройствен план – улиците били ориентирани от север на юг и от изток на запад и се пресичали под прав ъгъл, за разлика от шумерските градове. Мухенджо-Даро и Харапа били организирани около изкуствен хълм от пръст, който служел за укрепление и самостоятелна защита („цитадела“). В центъра на цитаделата се намирало и голямо зърнохранилище, снабдено с вентилация и сложна система за съхранение на зърното.
Руините на голямата къпалня в Мухенджо-Даро открили собствен вътрешен кладенец – вероятно тя е била обществена баня, или е служела за спорт, както и за религиозни церемонии, свързани с древния индийски култ към водата – дравидите имали особено отношение към водата и хигиената.
Всеки град бил ограден със стена, но вътре хората минавали около още няколко ограждения – вътрешни стени, които вероятно пазели свещени места или домовете на богатите. Градовете разполагали със сложна покрита канализационна система, като по улиците имало дори глинени съдове за боклук. Били строени единични стаи-домове (за роби вероятно) и огромни дворци за богатите с много стаи и дворове. Харесвали най-много двуетажните сгради с полуотворени дворове.
Във всеки дом имало баня и тоалетна, с отводни канали, които извеждали отпадъчните води извън стените на града. Градската канализация минавала през града и е била покрита със специални кирпични плочи. В центъра на градовете били открити хранилища за зърно, което било смятано от древните индийци за свещено. Тухлите и дъските за строеж на сгради се изработвали в няколко стандартни размера.
Били открити административни сгради, пазари, храмове, занаятчийски работилници, наред с жилищата на дравидите и мундите. Къщите били двуетажни или триетажни, построени от печен керпич, във вътрешността на които имало открит вътрешен двор с кладенец, помещение за миене и тоалетни, а също и шахти, използвани за хранилища на зърно и масло.
Поминъкът на хората се състоял в отглеждането на пшеница, ечемик, пъпеши, фурми, памук, а за обработка на земята били използвали биволи и слонове. Древните индийци от този период познавали грънчарското колело, с помощта на което изработвали красиви керамични съдове. От камък изработвали ножове и други инструменти, а от бронз – брадви, мечове, върхове на копия и стрели, пили и длета.
Древните индийци от харапската цивилизация изработвали статуетки от бронз и печати с изображения на бик и слонове, върху които имало и надписи. До днес все още не е разчетена писмеността им, но изработените предмети в долината на Инд били открити при разкопки на шумерските градове, което още веднъж доказва търговските контакти между тях.
Изработвали гривни, декоративни украшения от кости, обработвали мед, броеници с мъниста от камъни, кристали и скъпоценни камъни, полирани до съвършенство. Намерена била при разкопките Статуетка на жена, украсена с гривни и сложна прическа от преплетена коса. Множеството подобни статуетки е знак, че жената била уважавана и равнопоставена сред харапците. Множество такива статуетки били намерени в шумерските градове и още по на запад.
Харапската цивилизация просъществувала около 800 г. – приблизително до 1500 г. пр. Хр. Вероятно нашествието на арийските племена от централна Азия сложило край на тази удивителна култура, но може би е имало и друга причина, свързана с природни катаклизми, нашествието на номадски племена и др.
Арийците били номадски племена, които завладели територията на днешен Пенджаб в средата на 2 хилядолетие пр. Хр. Те дошли от Иранското плато и изтласкали коренните жители на тези земи – дравидите и мундите в източните и южните части на Индия. Арийците говорели на езика санскрит – „арийци“ означавало „благородни по раса“.
За разлика от завареното население, нашествениците били скотовъдци, отглеждали овце и едър рогат добитък и водели номадски начин на живот. Живеели в колиби и били добри воини, като изработвали различни изделия, включително оръжие, от желязо. Хранели се основно с месо и пиели подобно на бира питие, което наричали „сура“. Обичали забавленията, танците и състезанията с колесници.
Всяко арийско племе имало вожд, който се наричал „раджа“. Племената често воювали помежду си. Те въвели разделението на населението на касти (варни) – още от раждането си човек принадлежал на някоя от тях и не можел да премине в друга каста. Забранено било хората от различни касти да сключват брак помежду си. Кастата на брамините (жреците) била най-висша, а след тях се подреждали кастите на воините, търговците и земеделците. Най- низшата каста, към която принадлежали бедните и робите, се наричала „шудра“. Към тях се отнасяли дравидите – коренните жители с тъмна кожа, които можели да бъдат единствено слуги.
Поради съвместното съжителство с населението от Харапската цивилизация в продължение на хилядолетие, арийците възприели културата и уседналия начин на живот на заварените хора. Започнали да отглеждат ечемик, просо, ориз, да строят големи градове. През 500 г. пр. Хр. в Северна Индия съществували 16 царства, най-значителното от които се наричало Магатха.
Най-важно място в обществото заемали жреците, които учели хората да запомнят точно религиозните поеми и химни, предавани устно от поколение на поколение. Ето защо техните поеми се съхранили в оригиналния си вид и без промени достигнали до наши дни. Периодът от 1500 г. до 600 г. пр. Хр. бил наречен „ведически период“, по името на „Ведите“ („Книги на знанието“).
„Ригведа“, най-старата книга, тя съдържа 1000 химна. Благодарение на тях днес имаме детайлна представа за индийския бит и религия, за която най-характерното било обожествяването на природните сили и култа към предците. Ведическият пантеон включвал 33 божества. На тази основа се родил брахманизма, чиято основа е вярването в прераждането на душата (самсара) и закона за възмездието (кармата). Брахма, Шива и Вишну били главните богове в брахманизма. Шива бил бог с две лица, който едновременно създавал и разрушавал. Една от най-известните статуетки от това време изобразява Шива, който танцува, заобиколен от пламъци.
Ведическата религия, брахманизма и местните народни вярвания поставили основата на Индуизма, който нямал основател, нито строга система от вярвания.
През 6-5 в. пр. Хр. в Индия се разпространили още две нови религии – Будизъм и Джайнизъм, индуистка секта, която отричала святостта на Ведите и божествения произход на кастите. Будизмът бил основан от индуския принц Сидхарта Гаутама Шакямуни, който живял приблизително през 563-483 г. пр. Хр. Той напуснал дома си и се отдал на размисъл за човешкото страдание, което виждал всеки ден. След много години обявил, че страданията на хората произтичат от тяхната привързаност към материалния свят. Бил наречен от хората Буда – „Просветителят“, „Пробуденият за истината“.
В следващите публикации ще ви представим характеристиките на основните религии, които се родили от наследниците на дравидите и арийците.
Владимир Добрев,
Маргарита Друмева
Следва продължение