Разказ от Мария Корфова, 16 г., Национална гимназия по полиграфия и фотография, София
Фотография: Владимир Добрев
Тачо си вървеше тихомълком по пътя, с цвете в ръка, наслаждавайки се на така редкия момент на тишина в големия град. Да, дори в град, като София, за който се смята, че никога не спи, се намираха и такива моменти, в които софиянците си подремваха повече. А Тачо умееше да уцелва подобни моменти, тъй като много често пътуваше с градския транспорт още от рано. Но не защото му се налагаше. Тачо беше сравнително скромен и сравнително помъдрял, доста разговорлив пенсионер, разполагащ с достатъчно време, за да върши любимото си хоби – да обикаля София. Той обожаваше да хване някой трамвай, който обикаля София и да стигне от единия му край до другия, а после да се върне. Но той не беше особено търпелив, затова вършеше хобито си в ранните часове на уикендите, когато трафик липсваше, а тъй като беше особено ранобуден, това не пречеше по никакъв начин на съня му.
Когато той стигна до първата спирка на трамвай тройка, се изненада да види, че нямаше да е единственият там, в този ранен час. На спирката крачеше нервно младо момиче. Когато погледна таблото на спирката, той моментално разбра защо момичето дълбаеше пътека в асфалта и сякаш за да потвърди мисълта му електронното табло се обади: „Трамвай тройка, ще пристигне след … 30 минути.“
– Не се притеснявайте, трамваят ще дойде всеки момент! – Тачо реши да успокои момичето, но то изглежда не му повярва особено.
– Ето! – добави той и щракна с пръсти, сочейки към таблото. „Трамвай тройка ще пристигне след … 1 минута.“ – обади се отново таблото, а момичето се обърна учудено към Тачо, но нямаше време да каже нищо, защото се чу скърцане по трамвайните линии и не след дълго оранжевият трамвай обърна и спря на спирката готов за следващото си кръгче из София. Тачо и момичето се качиха в тройката. Тя продължи да го гледа учудено за известно време, а след това сложи слушалки на ушите си и се запъти към седалките най-отзад. Тачо от друга страна седна по средата вдясно. От там се виждаше най-добре, а и беше близо до врата, от която влизат най-много хора. Той не би искал да изпусне някой интересен човек, с когото би провел интересен разговор. През това време трамваят подминаваше трите училища, които бяха залепени едно до друго, и както никога бяха напълно пусти и се ориентираше към по-централните части на столицата.
Не след дълго размислите му бяха прекъснати от много остра и неприятна миризма. Тачо се огледа, бяха стигнали до спирката на пазара „Димитър Петков“, което обясни странната миризма. Тачо погледна към четирите торби пълни с риби, скариди и други морски дарове, с които прилежният домакин се беше презапасил от рибния магазин до спирката, но след толкова години живот в София нищо не можеше да го учуди. Това обаче изглежда не се отнасяше за всички пътници на трамвая, защото не след дълго се появиха не много учтиви погледи и не много учтиви шушукания по адрес на човечеца, но на непукиста изглежда изобщо не му правеше впечатление.
– Пу, колко ужасно смърди тази риба! – възкликна жена, която се качи на следващата спирка.
– Ти пък, че миришеш по-добре! – обади се глас, но никой не видя откъде. Не беше нито от собственика на рибата, нито от някой друг от пътниците. Само Тачо долови откъде се бе чуло, гледайки към една от чантите с риби, но си замълча, а жената, обидена, слезе още на следващата спирка. Не след дълго слезе и човекът с рибата и сякаш целият трамвай си отдъхна.
Тачо се смееше и гледаше през прозореца, докато трамваят минаваше по бул. „Христо Ботев“ и насред блоковете се появяваше гледка към Народното събрание и Статуята на Света София. Тази картина винаги му се е струвала така символична за града. Докато пътуваш из София, можеш да се нагледаш на всичко, да се наслушаш на всичко и да попаднеш на какво ли не, или на какви ли не хора. Именно затова Тачо обичаше да пътува из столицата. А следващите спирки може би най-добре описваха тези му наблюдения. „Софийският портал към други измерения“ или така наречената Централна гара беше може би любимата спирка на Тачо. Или по-точно спирки. Сякаш умишлено са ги направили две, за да объркват така или иначе обърканите хора, качващи се на тези две спирки. Хора, незнаещи къде се намират, за първи път чуващи за „Център за градска мобилност“ и най-често ставащи жертва именно на тях. Хора, очакващи да знаеш езика им или пък дори да четеш мислите им. И този път спирката не изневери на нрава си, тъй като на нея се качиха двама чудати господа. Бяха облечени в костюми, които трябваше да са елегантни, но не бяха, с мустаци, които трябваше да ги правят да изглеждат сериозни, но вършеха точно обратното. И езикът им напълно допълваше особения им вид. Тачо можеше да не знае много езици, но пък умееше добре да разпознава много от тях, само като се заслуша. А този не му припомняше дори на далечните азиатски езици. Дали изобщо беше човешки, зачуди се той, докато слушаше извънземния диалог между господата.
Пришълците не се задържаха много и явно не бяха и кой знае какви пришълци, тъй като умееха да разпознават работниците на по-горе споменатия „Център за градска мобилност“, и избягаха от трамвая в момента, в който един от тях се качи. Това се отнасяше и за по-голямата част от пътниците.
– Карти и билети за проверка!
Тачо чу добре познатите думи и подаде картата си на контрольора, който той определил като свой набор по външния му вид. Той провери на останалите и седна близо до Тачо, докато дойде времето да слезе.
– Колкото по-високо държа апарата на спирката, толкова по-малко работа имам след това! – пошегува се непознатият, горд от току-що постигнатия малък успех. – Няма смисъл да го крия и да се правя, че не съм на работа. Вече всички много знаят, нито глоба заслужават, нито акт, а пред пенсия мен не ми се занимава с многознайковци.
Тачо не каза нищо, но кимна. Винаги се случваше някой да му сподели нещо, просто ей така, защото има нужда и Тачо не му пречеше, а донякъде разбираше набора си. Двамата слязоха на една и съща спирка – една от последните спирки на трамвай тройка.
– Приятна работа и никакви глоби и актове! – пожела Тачо на контрольора.
– Благодаря, приятен ден и на Вас! Ще тръгвам, не бих искал да карам дамата, за която е цветето в ръката Ви, да чака! – отговори му той.
Тачо му се усмихна, но не каза нищо.
„Моята дама може само да ме чака!“ – помисли си Тачо и пресече към парка отсреща.
 |
|
