Разказ от Виктория Бисерова
Снимки: PINTEREST
Студен декемврийски ден! По прозореца на скромната къщичка в края на града се бе образувал скреж. Тук живее малката Алис заедно с майка си и братчето си Том. Алис е едва на седем години, но ѝ се налага всеки ден да застава в края на площада, за да почиства обувките на минувачите. Не беше особено доходна дейност, но за дете като нея това беше истинско спасение, защото така помагаше на майка си. Откакто остана сама, майката на Алис трудно се справяше с препитанието на двете си деца. Във фабриката плащаха малко, а другаде нямаше къде да отиде да работи.
И днес малкото момиченце застана в края на площада, сгушена в овехтялото си яке и пристегната на врата с вълнен шал. Обувките ѝ бяха големи за възрастта ѝ и някак неловко стърчаха под окъселите дънки. Денят е по-студен от предходните – виелиците се носеха на талази и завихряха и без това мразовития вятър. Но въпреки това Алис усещаше деня различен. Имаше толкова много хора, които сновяха насам-натам, всеки забързан за някъде с пакети и пълни торби. Минаваха и край Алис, за да почисти обувките им. Щедро оставяха по някоя по-голяма монета и продължаваха щастливи нанякъде, вероятно в уютните си топли домове. Да, днес е Бъдни вечер. Усещаше се някак празнично движение. Дори натежалите заледени клони изглеждаха някак величествени, въпреки неприятния студ. А премръзналото слънце надничаше между забързаните облаци и озаряваше с чистата си светлина цялата улица.
В центъра на площада, недалеч от Алис грееше голямата коледна елха – огромнна, с големи златисти топки и с много мигащи цветни лампички. На върха величествено царуваше звездата и привличаше погледите на минувачите. Лицата им грееха от очарование. Всички се спираха за кратко, а после подминаваха забързано – наближаваше обедно време, а приготовленията за вечерта изискваха малко повече време.
В следобедните часове почти никой не мина през площада и само един човек се спря, за да му бъдат почистени обувките. Той пусна монета в малката ръчичка на Алис и дори не изчака рестото си. Да, за него явно бяха дребни пари, поне така изглежда.
Постепенно площадът отново се оживи. Явно всеки имаше да свърши някаква важна задача, преди да се приюти в пред Бъдника със семейството си.
Хората, които минаваха край Алис оставяха по някоя монета и подминаваха. Тя дори нямаше възможност да попита желаят ли да почисти обувките им. Всички бързаха и бяха някак с особено приповдигнато настроение. Лицето на Алис също блестеше. Знаеше, че монетите в джобчето ще ѝ стигнат да зарадва мама и Том в празничната вечер. Тя дори не можеше да си представи, че може да ѝ се случи такава възможност и току попипваше монетите с премръзналите си малки ръце.
Но радостта никога не идва сама! Тя винаги носи със себе си още и още… Стига човек да повярва, че по Коледа се случват толкова много хубави неща, когато си бил добър!
Тогава се случи и друго. Пред Алис застана една жена, която беше на възраст колкото майка ѝ, но изглеждаше някак състарена и измъчена. Да, тази жена мина преди малко оттук и Алис много добре си я спомни. Тя като че ли единствена от минувачите не знаеше къде отива и може би единствена не носеше нищо в ръцете си. Големи сенки от недоспиване очертаваха и без това хлътналите ѝ очи. В погледа ѝ времето беше спряло. Но очите… Очите бяха толкова изразителни на фона на окръглилите ги сенки! Големи влажни очи, вглъбени в нещо и тъжни, много тъжни… Но защо сега се връща отново?
Застана пред Алис. Гледаше я вторачено, но с обич и с някаква нескрита надежда. Кротко каза, че Алис прилича на дъщеря ѝ – същата такава мъничка и нежна, но нея вече я няма. Жената едва произнесе последните думи. Нещо я стягаше за гърлото и не ѝ даваше възможност да говори. Тя си бе спомнила за своята дъщеря, която щеше да бъде на същата възраст. Цялото ѝ тяло трепереше, но в миг се окопити и без да чака, направо покани Алис да отиде с нея, за да ѝ даде топлото палтенце на своята дъщеря. Там, където е сега, на нея нямало да ѝ трябва.
Малката Алис слушаше объркано, но студът вече беше вкочанил ръцете и краката ѝ, че тя тръгна без дори да се замисли, че жената е чужда и непозната…
Домът на Ана не беше голям, но беше чист и подреден. Всяко нещо беше подредено с вкус и беше изпълнено с топлина и уют. Стопанката бързо сложи купичка с още топла супа от тенджерата върху печката. През стъклото се виждаха как играят жълто-оранжевите пламъчета на огъня и накараха Алис да се отпусне. Тя отговаряше на въпросите на Ана и с нескрита радост каза, че сега е време да си тръгва, защото със събраните пари трябва да купи нещо за вкъщи. Празник е и трябва да се събере семейството вкъщи.
Ана стана от масата и се запъти към раклата. Там беше съхранила спомените за своята изгубена дъщеричка. Сред тях беше и палтенцето ѝ – едно такова пухкаво и нежно… И топло, много топло. В джобчетата бяха и розовите ръкавички с едно пръстче, които покойната ѝ баба беше изплела за миналата Коледа.
Алис грейна в новото палтенце и потупваше една в друга ръчичките в розовите ръкавички. Ана твърдо беше решила, че сега ще отидат да вземат майката на Алис от работа, а после и малкото й братче от вкъщи. И тази вечер ще бъдат заедно! Защото няма по-гояма радост от това да споделиш вечерята си ближен!
Том и Алис се заиграха пред камината! А двете жени отпиваха по глътка вино на масата. И двете имаха какво да споделят. И двете бяха преживели своята драма! Но едната имаше Алис и Том, а другата – другата беше загубила всичко! Затова сега беше особено разчувствана – в лицето на тези мили дечица и тяхната майка, Ана беше открила семейство. И се чувстваше по своему щастлива, защото не е сама на този светъл празник. А и вече знаеше, че Алис няма да страда, когато догодина започне училище. Знаеше, че и Том ще порасне и ще бъде най-голямата опора на семейството. Но сега – сега е време на очакване!
В небето припламна светлина! Двете жени мигом се спогледаха.
Иисус се роди!
Спасение дебне отвсякъде!
Виктория Бисерова Пламенова, 9 клас,
Литературен клуб „Добродетели“ към ЕГ „Хр.Ботев“, Кърджали.
Ръководител: Емилия Владева
