Синята роза

Разказ от Любомира Димитрова, 17 г., гр. Свищов

1б roses

Далеч, далеч от тук, близо до Казанлък, има една долина. Най-красивата в България, а нищо чудно и в целия свят. Накъдето и да се обърнеш, докъдето ти стига погледът – рози. Розови, прекрасни, с най-упойващ аромат. Омайват те, губиш се в цвета им, падаш в топлата им прегръдка и не можеш, не искаш да си отидеш. А те са толкова много. Хиляди и хиляди. Рози.

Събират ги всяка година в началото на лятото. Млади момичета в народни носии обикалят с плетени кошници, късат нежните цветове, прибират ги и ги отнасят. Тези рози са специални, ценни. Девойките трябва да са сръчни, бързи и много внимателни, за да не повредят крехките цветни стъбълца. Пръстите им са дълги и грациозни, лицата – честни и открити. Но красотата им не може да се сравнява със съвършенството, което държат в ръцете си.

Всички рози бяха еднакви. По големина, форма, цвят. Розово, прелестно розови.

Освен една.

Поникна изведнъж. Плаха, малка. С доста тънко стъбло, все още неразлистена. И синя. Синя като небето и морето. Като най-топлите сини очи. Единствена по рода си.

Ето защо останалите веднага я намразиха.

– Как смее?!

– За каква се мисли тая?

– Синя роза? О, моля ви се. Не ѝ обръщайте внимание – каза най-розовата от всички рози. – Тя не е като нас. И никога няма да бъде.

„Защо не?”, мислеше си Синята роза. „И аз дишам същия въздух, корените ми пият същата вода. Голяма работа, като съм синя.”

Другите не бяха съгласни. Тя беше синя и трябваше да си отиде. Не искаше да го направи сама? Те щяха да ѝ помогнат.

А те бяха много. Големи, силни. Прораснаха корените си сред тези на Синята роза. Пиеха водата ѝ. Тя така и не порасна. Но това не стигаше. Докато Синята роза се бореше за всяка капка вода, те се издигаха все по-високо. Докато в един момент я закриха напълно. Сякаш Синята роза не съществуваше – мъничко сапфирено петънце, погълнато от море с цвят на розов кварц.

Неусетно лятото дойде. Назря моментът розите да бъдат събрани. Нови момичета със старите кошници, същите дълги пръсти и целунати от слънцето страни. Трупаха ли, трупаха роза след роза.

Но все розови.

Ами синята?

Дълго преди розоберът да започне, тя беше изсъхнала. Без вода, слънце, задушена в „прегръдките” на розовите цветове. Вече дори не си личеше колко е синя. Берачките я стъпкаха, подминаха я, мислейки, че е бурен.

„Защо… защо аз? Защо трябваше да бъда синя?”

Стъблото ѝ бе пречупено. Цветовете – смачкани, потъмнели. Омърсени. Листата ѝ клюмнаха. Предадоха се. Едно-единствено остана изправено. Искрящо зелено. Но не за дълго…

– Хей, чувате ли ме? Пропуснали сте една роза…

– Какво разбираш пък ти? Мълчи и тръгвай!

– Вървете, после ще ви настигна… Какво си ти? – Момичето стоеше наведено над розата и тихичко ѝ говореше. Пръстите му се плъзнаха по сухите сини цветове и намериха последното останало зелено листо.

– Няма да умреш! – заинати се то. – Аз ще те спася, цвете…

Малките му ръце нежно вдигнаха розата и я понесоха нагоре по хълма – близо, но достатъчно далеч от розовите поля.

– Не мога да остана дълго – заобяснява бързо. – Сестра ми ме чака, тя е от берачките. Някой ден и аз ще стана като нея, била съм още твърде малка… Аз съм вече на толкова – разпери петте си пръстчета и се усмихна гордо. Беше още дете! – Казвам се Мими. Ти си синя, знаеш ли?

„Здравей, Мими!”, не намери сили да каже розата. „Да знам. Всички знаят. Но… на теб не ти пречи, нали?”

– Така, почти е готово – момиченцето копаеше малка дупка в сянката на едно голямо дърво. В нея постави умъртвеното стъбло, почисти почернелите листа и откъсна сухите цветове. След това взе един от падналите дървесни клони, за да послужи за опора на розата. – Но как да ги свържа?

Мими сви устни замислено, нослето ѝ се сбръчка от усилие. Изведнъж погледът ѝ падна на собствената ѝ дреха. С блеснали очи откъсна парче плат и завърза стъблото на розата за забития в земята клон.

– Татко ме научи на това. Той гледа овошки…

– Ми-и-и-ми… Къде си-и-и? – Лекият ветрец понесе на раменете си моминския вик.

– Трябва да тръгвам! – Наведе се, целуна зеленото листо и помаха с ръка. – Сбогом, Синя роза!

Момиченцето скочи и побягна в неизвестна посока. Накрая се превърна в малка, незабележима точица на хоризонта. Далеч от полята, хълма и Синята роза.

„Сбогом, Мими! Благодаря!”

Подвластно на жегата, времето сякаш бе спряло. Маранята пусна корени в изсъхналата почва.  Въздухът бе тежък, наситен с неизказани молби за дъжд.

Но облаци нямаше. Нито един. Спокойното небе покриваше земята като огромен похлупак, задушаваше тревите и дърветата. И Синята роза.

„Затова ли се борих? Затова ли живях? За да умра от суша?”, мислеше си тя. „Моля те, небе. Не го прави.”

И ето – горещият следобед попи миризмата на наближаващия дъжд. А той не закъсня. Започна бавно и нежно, за да се разрази накрая истинска буря. Розата пиеше живителните капки, усещаше как радостта се разгаря вътре в нея, събра в себе си двете стихии – вода и огън, желание за живот.

От този момент нататък тя не беше същата. Научи се да не прегъва стъбло, а да носи с гордост цветовете си. Вече не съжаляваше, че е синя, а и не искаше да бъде друга. Тя порасна. И стана най- прекрасната от всички рози. Откриха я на следващото лято. Тогава другите рози останаха на заден план. Всички говореха за нея. Наричаха я „феномен”, „чудо”, „единствена и неповторима”.

А в своите очи тя бе просто синя.

2 Синя роза