Художник на корицата: Кайли Яшова
Можете ли да си представите какво ми се случи веднъж в един обикновен петъчен ден? Ей, сега ще разберете…
Всеки учебен ден започва по един и същи начин – ставаш изморен, миеш си зъбите и очите, обличаш се, разхождаш кучето и тръгваш към училище.
Така започна и онзи чудат делник. Пристигнах в училище. Първият учебен час бе по география. През цялото време тишината се нарушаваше от леко драскане по вратата. Учителят не обръщаше внимание на странните звуци. Не искаше да се разсейваме и съсредоточено разказваше новия урок. Дълго време чаках да бие звънецът за междучасие, за да разбера какво или кой възбуди моето любопитство. След време се чу звънливата мелодия и като отворихме вратата съзрях моето куче Съни. Явно съм забравила да заключа входната врата и ме е последвал. Чудех се, но не можех да си обясня как се беше озовал тук. Докато размишлявах върху появата му, той побягна и аз инстинктивно го последвах. Дълго тичах след него, докато не изчезна в една голяма разноцветна дупка. Не знаех какво да сторя. Не исках да загубя кучето си. Не се колебах дълго и побързах да го последвам. Тя мигом ме изведе пред три врати с различна форма и цвят. Беше трудно да разбера коя си е избрал малкият палавник. Изведнъж пред мен се появи едно странно същество. Бе направено от геометрични фигури. Имаше златиста коса и малко бомбе, което с усилие се задържаше на островръхата му глава. Проговори ми с човешки глас:
– Здравей! Аз съм твоят пътеводител. Първата врата води към чудния свят на сладките изкушения, втората към света на загадките и мистериите, а третата към необятния свят на интернета.
– Благодаря! – казах плахо аз, недоумяваща какво се случва с мен.
Странният пътеводител мигом изчезна, като след себе си остави бележка. Тя гласеше: „Твоят пухкав приятел тръгна към третата врата – светът на интернета. Трябва да побързаш, защото могат да го затворят в клетка…“ Прочитайки последните думи се втурнах незабавно към третата врата. Озовах се пред безброй игри, машини, герои от различни анимации и коли, които се движеха по въздуха. Беше трудно да стоя неподвижно. От всички страни се стрелваха покрай мен всякакви превозни средства, а аз умело навигирах тялото си. На моменти залягах, защото се страхувах да не ме отнесе някой забързан шофьор(пилот). Сградите бяха огромни. Върховете им се скриваха в снежнобелите облаци, които наподобяваха лего части. По стените им бяха изобразени иконите на Фейсбук, Гугъл, Инстаграм и много други приложения. В този момент съзрях Съни, видимо доволен и нехаещ за заобикалящата го среда, подскачаше към една голяма порта. Побягнах след него. Бях щастлива, че е добре. Настигнах го и го прегърнах силно. Той се разлая от радост и ме удостои с няколко близвания по носа. Така изразяваше своята любов и признателност.
Портата се издигаше пред нас. На нея с големи букви беше написано „Внимавай!“. Размишлявах какво да предприема и внезапно земята под краката ми се разтвори. Докато се усетя, вече се носех по тревисто зелена пързалка на бели точки, която лъкатушеше ту наляво, ту надясно. Около нея в златни и сребърни рамки обсипани с блестящи скъпоценни камъни гордо се извисяваха портретите на известните Дисни принцеси: Рапунцел, Аврора, Пепеляшка, Снежанка, Покахонтас и Мулан. В края на пързалката ме очакваше войнствено настроената Рапунцел, която заплашително беше насочила тиган срещу мен. Със строг тон тя ми каза:
– Коя си ти и какво искаш от нас?
В този миг се появиха и останалите красавици от картините. Аз само успях да отвърна уплашено, заеквайки:
– Ниииищо не искам от вас, едииинствено ме интересува как да се прибера у дома. Ще ви бъда безкрайно благодарна, ако ми помогнете.
Погледнаха ме съжалително и като истински благородни дами ме помолиха да ги последвам. Чувствах се в сигурни ръце. Знаех че ще ме отведат на правилното място. Доверих им се, защото бях израснала с приказните истории за тях, които бяха пропити с доброта, честност, благородство, милосърдие, красота и любов. Заведоха ме до едно огромно огледало, покрито с диамантена фина дантела. То не беше обикновено. В него се преливаха нежните цветове на дъгата. Мулан рече:
– Това огледало ще те отведе в Космоса, където са и междузвездните войни. Намери Йода, той ще те телепортира право в твоя дом. Внимавай, защото не всеки там, е дружелюбно настроен. Пази се от Дарт Вейдър, ако те хване никога няма да се измъкнеш.
– Благодаря ви – отвърнах аз, с благ тон. Поех дълбоко въздух и се запътих с решителна крачка към необикновеното огледало за поредното предизвикателство, което ме очакваше.
Този път се озовах в огромен космически кораб. Двамата със Съни изглеждахме неузнаваемо. Усещах тежестта на бялата броня, която беше плътно прилепнала по мен, а ръката ми здраво беше стиснала лазерен меч. До мен гордо стоеше куче робот със сребърна броня и лазерни очи. Само усмивката със сладко изплезеното езиче издаваше малкият пухкавелко. Корабът се управляваше от славният междузвезден джедай Хан Соло. Почувствах облекчение, когато го съзрях. Предусещах, че с помощта му най-накрая ще успеем да се завърнем в нашия дом. Помолих го да ни отведе при Йода – великият учител на джедаите. Но радостта ми не продължи дълго. Той ми отвърна, че на този етап това е невъзможно. Корабът на Дарт Вейдър вече ни обстрелваше. Защитавахме се, а Хан Соло умело избягваше изстрелите, движейки се с опасна скорост. Но неприятелят ни всеки път ни застигаше, докато не се приземихме на една огромна сфера, наподобяваща обширен стадион. Бяхме предизвикани на битка. Разбрахме, че няма да ни се размине и нададохме боен вик. Съни беше придобил свръх сили, и с лазерните си очи разруши техният кораб, а аз и Хан Соло успяхме да надвием малкото оцелели войни.
Благодарният Хан Соло ни отведе при мъдрия Йода.
След всички тези изпитания жадувам да се прибера единствено у дома…
А сбръчканото, зелено човече с големите си дълги уши ме изслуша внимателно без да продума и дума. Дългата му бяла роба с огромни ръкави, които се спускаха до земята стоеше неестествено на малкото му тяло, което не беше по-високо от 60-70 см. Въпреки странния му вид, очите му излъчваха топлина, доброта и дълбока мъдрост. Леко поклащайки кривата си тояжка, той загадъчно се усмихваше…
– Ставай за училище, ще закъснееш! – най–милият глас се провикваше от съседната стая.
Как съм се върнала на Земята и озовала в собственото легло, без никой, ама никой да усети, беше пълна мистерия, дори и за мен, която винаги търсех загадки. Ако не ги откриех, създавах ги сама, с невероятно майсторство.
клуб “Brain art factory“ – Бургас
Ръководител: Румяна Костова