Преди време в нашето градче живееше един потаен възрастен господин, който продаваше някакви лъскави буркани. Беше най-странният човек в квартала, но въпреки това имаше много купувачи в неговия магазин, като всички бяха стари и скучни хора, които очевидно имаха неприятен живот.
Често минавах покрай магазина и крадешком поглеждах през запрашената витрина, но все не се осмелявах да надникна вътре. Един ден любопитството ми надделя, затова реших да разбера каквo продава старецът. Едва когато влязох, забелязах, че в магазина нямаше купувачи. Усещах как металносивите очи на продавача ме приковават за омазнения дървен под, не можех да направя нито крачка напред, но събрах смелост да го поздравя и след кратка пауза изстрелях въпроса си:
– Какви са тези буркани, които продавате?
Продавачът ме изгледа изпод вежди и рече:
– Това, господине, са просто лекарства за болестта „ороба“.
Затаих дъх. Изведнъж тежката метална врата зад гърба ми изщрака, а после в нажежаващата се тишина ме сепна гласът на стареца:
– „Ороба” е една много опасна болест – когато някой има скучен и безсмислен живот, неговото тяло започва да изсъхва и скоро, ако не се предприемат мерки, той се превръща в прах!
Тогава се загледах в бурканите. Вътре в тях имаше нещо. И то се движеше! Започнах да се съмнявам и реших да изтръгна от продавача какво наистина има вътре:
– А какво съдържа това лекарство?- посочих аз към наредените на рафта отсреща буркани.
Старецът вероятно не очакваше такъв въпрос и без да отмества поглед от мен, изрече задъхано:
– Ъъъ… то съдържа ъъъ… екстракт от ъъъ…, о добре… съдържа мечти!
Поисках да узная откъде ги взема, обаче продавачът сякаш прочете въпроса ми, мълчаливо взе един буркан, за да ми го покаже. Това, което се съдържаше в съда, сега беше неспокойно и летеше навсякъде.
– Виждаш ли колко неспокойни са тези мечти? – продължи старецът уверено, като че ли бе чакал от много време точно този момент. – Това са разбити мечти и си търсят нов собственик. Когато ги дадем на някой, болен от „ороба”, едновременно спасяваме него и намираме дом за мечтите.
– А кои сте вие?- зачудих се аз, след като чух, че говори в множествено число.
– Орденът на мечтите. Ние събираме разбитите мечти и ги спасяваме по всевъзможни начини. Един от тях е продажбата им! – отговори ми той съвсем спокойно.
Взирах се да видя залепени на бурканите етикети с цените, когато старецът поясни:
– Цената се определя от клиента. Какво лекарство ще си вземе купувачът, зависи само от това доколко се е осмелил да се освободи от своите страхове. Ако предложи повече от тях, ще получи и повече надежда да се излекува от „ороба”! Сбъднатите мечти ще унищожат вируса на страха.
Нямах време да мисля дали нося със себе си някой страх, от който да се освободя. Продавачът завъртя извитата дръжка на стария касов апарат, чекмеджето се отвори и щом отвътре изскочи дъска с червен бутон на нея, продавачът мигновено го натисна. Стената зад рафтовете бавно се отместваше, оказа се врата към тайна стая. Старецът ми кимна да го последвам и това, което видях, ме изуми: вътре имаше брони, оръжия, колесници и малки фигурки на около сто мускулести войни, готови за бой.
– Какво е това?! – извиках аз.
– Нима не познаваш своя отряд? – отвърна ми усмихнат старецът.- Нали всяка вечер строяваш на бюрото си тези войници, за да се бият с лорд Верникон!
– Лорд Верникон?! – повторих изненадано аз, като се канех да започна с дългите си обяснения как само си представях, че имам един такъв отряд, който ми вдъхва увереност само с присъствието си, избавя ме от колебанията и винаги го призовавах на помощ, когато имах тест или ми предстоеше друго изпитание.
– Той е Господарят на злото и с всеки изминал ден нахлува все по-навътре в земите на Ордена, краде мечти и ги превръща в храна за неговите зли слуги, страховете!- развълнува се продавачът.
– Може ли някой да го спре? – прекъснах го аз, оглеждайки се дали ще мога да изляза от малката тъмна стая.
– Добре, момче, успокой се! – пристъпи към мене продавачът. – Орденът на мечтите се нуждае от твоята помощ, защото само ти и твоят отряд може да се справите с огромната армия на Верникон!
Проклетото мое любопитство отново ме бе вкарало в капан, от който не знаех как да се измъкна. Само свих мокрите си и студени длани в юмруци и стиснах зъби, за да не изскочи от устата ми поредния още по-объркан въпрос.
Старецът уверено направи няколко крачки напред, чу се метален звън и в тъмнината проблясна рицарска броня. Подкани ме да се приближа, а това изискваше доста усилия от моя страна, защото трябваше да се взирам да не настъпя фигурките на бойците на пода. Когато се приближих, изведнъж бронята се отвори и аз влязох в нея. Вътре беше много удобно и макар че на пръв поглед рицарският ми костюм да изглеждаше тежък и трудноподвижен, можех да се движа свободно с него.
– Как е там вътре?- глухо прозвуча гласът на продавача.
– Не е зле!- отвърнах му окуражен от защитата, която имах.
– Добре! В бронята ти има вграден радиопредавател, ако имаш нужда от нещо, ми кажи! – обясни ми той.
Това ми се стори доста подозрително, но нямах много време за размишления, защото след няколко мига се чу пронизителен шум. Обърнах се по посока на звука и през шлема на бронята си видях, че на пода се появи пукнатина, която много бързо растеше . Пред мен се отвори тунел, водещ към пещерата „Черната дупка“, недалеч от нашето градче. Вървях дълго, докато стигнах до тайнствена гора. Тогава старецът ми се обади по предавателя.
– Това е много опасно място! – предупреждаваше мe той, сякаш виждаше всяка моя стъпка. – Непрекъснато се оглеждай за групи от огромни черни котки!
Дори не можах да му благодаря, защото прекъсна, но послушах съвета му и започнах да се озъртам наоколо. Винаги се намираше по някоя черна котка, която да ми пресече пътя и да ме накара да заобикалям по съседни улици, за да избегна лошия късмет. Дори и тогава не можех да се спася от него и в най-добрия случай успявах да се отърва само със закъснение или забележка в дневника. Сега обаче нямаше никаква възможност да търся обиколни пътища, имаше само една пътека в гъстата гора, чиито храсталаци веднага щом направех крачка напред, сплитаха клони зад гърба ми. Обратен път нямаше.
Така вървях още няколко минути, докато не видях нещо черно да се движи изключително бързо в гъсталака. В момента, в който се опитах да включа радиопредавателя и да поискам помощ, силен удар в гърба ме повали на земята. Обърнах се и видях огромна черна котка с остри нокти и големи хищни зъби, надвесена над мен. Само ако можех да имам меч! Щом си помислих това, в ръката ми се появи златно блестящо острие, с което пронизах звяра и се изтръгнах от смъртоносната му хватка. Изправяйки се, чух похвалата на стареца, макар да не намирах радиопредавателя у себе си. Беше паднал някъде. В гората вече се стъмняваше, по небето нямаше звезди и ме достраша, че ще загубя пътеката. Вече знаех, че страхът ме дебне отново, скрит между дърветата, но нали преди малко бях успял да го победя! Тогава си представих, че мога да летя и за миг се издигнах във въздуха. Беше много вълнуващо, въпреки опасността.
Не след дълго забелязах светлина и когато се сниших, различих малка колиба насред поляна в гората. Замаян от летенето прекрачих купчинката треви и влязох в колибата. С изненада открих познатите ми буркани без етикети и стоте фигурки на войните.
– Здравей, приятелю, за какво ме търсиш днес?- запита ме белобрад старец, приличащ на вълшебник.
Докато се съвземах от изненадата, дочух познат глас.
– С този смелчага тук до мен искаме най-накрая да приключим с лорд Верникон!
До мене беше застанал продавачът, стиснал здраво в ръцете си един голям буркан от онези, за които го бях питал в неговия магазин.
– О, отдавна чакам този момент, с удоволствие ще се присъединя към вас! – рече вълшебникът и разтвори книга с пожълтели корици.
Заговори на непознат език нещо като заклинание и всичките сто фигури една по една се превърнаха в истински войни. Те имаха костюми досущ като нашите. Последва второ заклинание и ние се озовахме пред огромна крепост. Според моите двама спътници това трябваше да бъде крепостта на Ордена.
Стражите ни съпроводиха до залата на съдиите и след като им разказахме за намеренията си, те се съгласиха да свикат всички отряди. Казаха ни да си починем преди голямата битка с Господаря на злото. Напуснах залата и реших да разгледам този удивителен замък. Докато се разхождах из безкрайните като лабиринт коридори, попаднах на една врата с надпис: „Влизането строго забранено!“. Изгарях от любопитство да видя какво се крие зад портата. Щом влязох, съзрях огромен стъклен контейнер, пълен със същото бляскаво и неспокойно съдържание, но не съвсем като това в бурканите. Приближих се и видях надпис: „Страхове“. Сякаш усетих ледени пръсти да се впиват в мен. Едва откъснах очи от контейнера. Бях сам, нямаше ги нито моите спътници, нито войните от моя отряд. Този път трябваше да се справя сам.
И сякаш призован от силата на моето откритие, лорд Верникон се появи начело на своята армия. Отвсякъде заприиждаха драконите на тъмнината, конниците на неувереността, мечките на съмненията, вълците на колебанията – все войни от най-различните племена на страха, готови за бой. Не можех да разчитам на ничия подкрепа, дори и стражите на Ордена на мечтите бяха далече. Мисълта, че нямам шанс за победа, наливаше разтопено олово в бронята ми, не можех да направя нито крачка повече. В същото време представата да бъда пленник на лорд Верникон, господаря на злото, ме ужасяваше. Събрах силите, останали в мен, и пристъпих напред, като си пожелах отново да имам меч. Тогава чудото се случи. В ръката ми се появи мечът, а до мене бяха старецът и вълшебникът, макар да не ги виждах.
Трудно мога да кажа колко дълга е била тази битка, но тя се оказа по-ожесточена, отколкото можех да си представя, тъй като всъщност я бях започнал отдавна. Трябвало ми е само повече решителност, за да почувствам как смелостта застава на моя страна. Бях намерил куража да се опълча на самия лорд Верникон, който влезе в битката със самочувствието на победител, но не очакваше да срещне такава съпротива. Успях да го изненадам, а и моят отряд от стоте войни се хвърли в битката със страховитата армия на господаря на злото.
Когато всичко приключи, се озовах отново в малкото магазинче. Беше много тихо и пусто. Нямаше го и продавачът. Само аз стоях, изправен пред старата дървена каса, чието чекмедже бе затворено. Почаках с надеждата да се появи продавачът или поне някой да влезе, но през запрашените стъкла не се виждаше нито един минувач. Огледах внимателно рафта отсреща и погледът ми се спря на буркан, стърчащ над другите. Той ми напомняше на съда, който продавачът бе донесъл със себе си в колибата на вълшебника. Отблизо през стъклото разпознах и меча, и фигурите на моите войни, а като посегнах да взема буркана, в тишината се вряза звън на счупено и всичко изчезна.
Някъде от другия ъгъл излезе старецът, усмихнат приветливо.
– Върви, момче! – насърчи ме той. – Ти можеш да сбъдваш мечти!
Исках да му благодаря, но той сякаш прочете намерението ми и добави:
– Всъщност няма никаква тайна! Вирусът на страха разболява от „ороба” само когато се вмъкне и разбърка „борба”!
Едва сдържах любопитството си, въпросите напираха, опитвах се да ги подредя, но щом дойдох на себе си, се озовах в леглото. Бързо станах, защото училищният бус нямаше да ме чака, и надникнах през прозореца. На вратата на магазина остреща висеше огромен катинар, над който имаше табела. Не можех да разчета надписа, но сигурно там пишеше: „МАГАЗИНЪТ НЯМА ДА РАБОТИ ЗА НЕОПРЕДЕЛЕНО ВРЕМЕ”.
Васил Рахнев
Приказката е отличена в конкурса „Звезди обсипят сводът небесен“ – 2016, организиран от столичното читалище „Христо Ботев-1917“.