В Австралия, в едно малко градче, наречено Дриймтаун, на старата търговска уличка имало много малки магазинчета, но не толкова впечатляващи, колкото едно на име ”Мистерия”. То било старо, жълто и незабележимо. Там продавали мечти на хора, които не успявали да сбъднат своите. Продавачът бил висок, слаб и не много млад, но не това било особеното в него.
Той имал дарба да открива в какво хората са добри, а то често се различавало от техните мечти и тайно, без да им казва, им продавал мечтата, в която усещал, че са способни да успеят. Наричали го Джон.
Рисунка: Ианти
Един слънчев следобед в „Мистерия” се появило едно лъчезарно момиче на име Изабел. Тя била много красива, със сини очи и руса коса и така заслепила продавача, че той дори не могъл да отговори на поздрава й. Изабел забелязала смущението на Джон, което я карало да се чувства още по-красива, и побързала да го изненада с желанието си.
– Здравейте, драги Джон! – казала Изабел. – Бих искала да Ви помоля да проверите в склада дали нямате някоя по-специална мечта за певица, тъй като досега все не успявам да открия качествена мечта, която да издържи на моите изисквания!
Изабел кокетно отметнала назад дългата си руса коса и няколко пъти премигнала, защото изкуствените мигли й натежали. А пък и Джон я гледал в очите така, като че ли четял интересен роман. Продавачът наистина можел по очите да отгатва не само какъв е човекът срещу него, а и дали желанието на купувача отговаря на дарбата и възможностите му. Джон много добре знаел, че хората най-често искат да притежават мечта, която не е тяхна, защото чуждите мечти винаги са по-хубави. Е, разбира се, че не всички хора са такива, но в магазинчето на Джон обикновено влизали точно от тези клиенти, другите просто били доволни от своите мечти и знаели какво могат.
И сега пред него стоял един от тези клиенти, вярващ, че ако си купи готова мечта, щастието ще му се усмихне. Джон отдавна бе престанал да обяснява на такива купувачи, че това не е кетъринг или кулинарен магазин, където можеш да си вземеш храна за вкъщи. Той знаеше, че само истинската мечта, създадена в собственото въображение, може да засити интересите на човека.
Докато Изабел му обясняваше каква точно мечта й е необходима, Джон успя да наднике в нейната душа. Да, това момиче съвсем се бе объркало! То не чуваше музиката, а крясъците, които издаваха различните птици. Изабел и не подозираше колко ще е полезна с дарбата си да разбира езика на птиците.
Затова Джон поклати глава, за да я увери, че е чул добре нейните думи, почеса се по брадичката и най-хладнокръвно излъга:
-Мила госпожице, мисля, че имам подходящата за Вас мечта. На драго сърце ще Ви я дам!
След това Джон се обърна, влезе в малкия килер, който му служеше за склад, и без да се колебае отвори една прашна кутия. Увери се, че мечтата все още е свежа, понеже не искаше да има рекламации, и мълчаливо подаде на клиентката си красиво опакованата кутия. Изабел нетърпеливо я взе, а после побърза да си тръгне, сякаш се страхуваше някой да не й поиска обратно кутията с така дълго търсената мечта.
Убедена, че щом си е купила необходимата й мечта, Изабел започна по-често да пее, но резултатът не бе добър. Колкото й да искаше някой да я похвали, да й каже колко е запленен от нейното пеене, това не се случваше. Слушателите на Изабел оставаха запленени от изумителните й сини очи, от миловидността и красотата, но не и от това, което бяха чули. Никой не се наемаше да каже на девойката истината, защото всички знаеха, че тя бе твърдо решена да стане певица.
Не след дълго спряха да я канят да пее пред публика. Обезверена и учудена защо става така, Изабел намираше утеха в дългите разходки сред природата. Когато започна да се заслушва в чуруликането на птичките, с удивление откри, че разбира техните желания.
Тогава Изабел започна да се съмнява, че нейната истинска дарба е пеенето. Не знаеше дали това се дължи на прекрасните изпълнения, чийто слушател ставаше в парка, или на неочаквания интерес към всичко, свързано с птиците. Странно й беше това, защото дори не всички птици бяха певци, така че не ставаше въпрос за влечение към музикалните им изпълнения, а за нещо повече.
Рисунка: Ианти
Може би Изабел още дълго щеше да търси отговора на тези си въпроси, ако не бе занесла в дома си едно птиче със счупено крило, което тя намери да писука безпомощно в тревата. Крилото му бе счупено и то се нуждаеше от повече грижи. Когато на Изабел й потрябва кутия, за да направи гнездо като легло за болното птиче, единствената кутия, попаднала пред погледа й, бе тази, която тя купи от Джон.
Отначало на Изабел й стана много странно как веднага посегна към тази толкова скъпа за нея кутия, съдържаща съкровената й мечта. Щом я отвори, обаче, намери логично обяснение на случващото се. В кутията имаше не лъскава мечта за успехи по световните музикални конкурси, а една малка и на пръв поглед обикновена мечта, свързана с науката за птиците или както там пишеше, орнитология.
Изабел вече бе открила, че всъщност иска да се занимава с всичко, което се отнася до птиците. Това нейно откритие я накара да изучава природни науки, да се задълбочи и да специализира орнитология. Привличаше я и работата в музея, където можеше да наблюдава и изследва стотици видове птици, някои от които вече изчезнали.
Всеки ден Изабел ходеше в музея с желание. Винаги, когато слушаше птичите песни, се чувстваше уверена и силна. Тази работа много й допадаше и я караше да се чувства умна и щастлива. Не след дълго тя вече знаеше за птиците повече от професора по орнитология.
Колкото повече време минаваше, толкова повече Изабел не се съмняваше, че това е професията за нея. Нещо в сърцето й обаче я връщаше към магазинчето за мечти.
Един пролетен ден тя се върна там, за да попита Джон за мечтата си да стане певица и щастието, което е намерила в музея за птици. Продавачът смутено й разказа за дарбата си и й разкри истината. Тя бе първият човек, на когото Джон се осмелявал да разкрие тайната си, като я помолил да не казва на никого. Изабел обеща, че ще си остане между тях, усмихна се и излезе от магазина за мечти.
От този ден нататък, тя винаги беше благодарна на Джон и го пазеше дълбоко в сърцето си.
Ианти Бохосян – V клас, ЧСОУ „ЕСПА”
Приказката е отличена в конкурса „Звезди обсипят сводът небесен“ – 2016, организиран от столичното читалище „Христо Ботев-1917“.
 |
|
