Разказ от проф. Елизабета Георгиев
Снимки: https://pinterest.com/
ХАРТИЕНОТО ВЕТРИЛО
НА ХАРТИЕНАТА ПЕПЕРУДА ЕМА
Ема не обича да чете.
Ема не обича буквите.
Ема не обича училището и учителката Радостина.
Учителката Радостина е толкова добра и толкова добри очи има.
Тя се опитва да разбере защо Ема бяга от слънцето в учебната стая, защо Ема бяга от буквите, защо Ема гледа на околния свят със сив поглед… Опитва се да разбере, макар че знае истината…
Учителката Радостина иска Ема да гледа на околния свят с пъстри очи както гледат Иван, Ана, Петър, Албена и останалите момичета и момчета от класа.
Ема не обича усмивките и пъстрите очи на съучениците си.
Ема не обича радостта в гласовете им.
Ема не обича песните, които всички с радост пеят на урока по музика.
Ема не обича да рисува, защото не обича цветовете.
Ема обича хартиените пеперуди и хартиеното ветрило…
Ема обича да е сама и никой да не я гледа, никой да не говори с нея.
Ема е такава, защото няма мама…
А тати… тати е тъжен и в окото му винаги стои сълза, която още повече наранява Ема.
Не зная защо птичките са толкова щастливи и летят ту наляво, ту надясно, ту надолу, ту нагоре… Летят… Може би затова, че умеят да летят и че там горе са свободни.
Аз не зная какво е да си свободен… Може би зная, но не мога да го кажа както трябва.
Бих искала да съм птичка…, малка… като врабче или лястовичка, и да мога та да отлетя висооооко, много висооооко, чак до мама…
Днес под леглото си намерих книжката с картини, която мама и аз четохме онзи ден, когато тя си тръгна. Струва ми се, че книжката чака мама да я помилва с нежните си ръце и да обръща листите й, които са като криле на голяма птица…
Чакам и аз… и докато това не се случи, сама ще си я прелиствам. Толкова пъти ми я е чела мама, така че почти я зная наизуст.
Ема не обича да гледа през прозореца, защото тогава вижда как прекрасната бреза й маха с прекрасните клони, а тези движения като на балерина й напомнят на майка й.
Нежните ръце на мама бяха такива като клоните на брезата – бели и тайнствени, и се движеха като ръцете на балерината от музикалната кутия, която тати донесе от едно пътуване в чужбина. Мама беше като балерина. Постоянно играеше около нея и слагаше ръцете си на личицето й. Тогава се раждаше радост и Ема… Ема се усмихваше… сърчицето й се усмихваше…
Един ден мама не се върна от работа.
И на другия ден не се върна.
Ема гледаше брезата и се опитваше да си спомни за ръцете на мама…
Когато се върне, най-нежно ще ги гушне… белите ръце на мама…
На третия или петия ден в стаята влезе тати…
В стаята влезе и онази сълза, която стана част от хубавите му очи…
И тати каза:
– Зайченце мое… мама… мама е на небето…
Ема знаеше какво значи това, защото е умно дете и защото мама й каза един път, че животът е такъв, и че хората, които обичаме, отиват на небето, когато остареят. На небето е и котката Симона… Тя също беше стара…
Но какво работи мама на небето?
Тя не е като Симона…
Тогава тати я гушна и Ема почувства болка, която я накара с всички сили да вземе още въздух… и още…
Тогава Ема разбра, че това, което й се случва, е страшно…
Страшно… и боли.
– Мили деца, аз съм вашата учителка Радостина и много се радвам, че ще другаруваме през следващите четири години. Виждам, че сте умни и любознателни деца…
Ема седеше на първия чин до прозореца. Тати я доведе на училище и я целуна нежно на тръгване. Онази сълза никак не се махаше от окото му и Ема почувства пак болка в малкото си сърчице.
Минаха няколко месеца, откакто мама се премести на небето. Ема предполагаше какво се е случило, но я объркваха думите мозъчен инсулт. Те са виновни да се премести мама на небето… те…
Мама й беше говорила как училището е нещо много хубаво. Толкова хубаво – като приказка. Най-хубава приказка, в която джуджетата-ученици получават от принцесата-учителка подарък цяло съкровище – знание.
Сега, в първия ден, тя дойде на училище без мама и цялата тази приказка никак не й хареса. Не й хареса учебната стая, не й харесаха момичетата и момчетата, които я гледаха някак чудно, не й хареса учителката…
Ема не слушаше какво приказва учителката и гледаше през прозореца.
Навън беше есен и слънцето малко срамежливо се криеше зад една топола. Малките жълти листа капеха и тя гледаше как полека летят към земята.
Защо трябва да ходи на училище? Беше обещала на мама, че ще бъде добра ученичка, но сега е сигурна, че не може да изпълни това обещание, защото и листата, и есента, и учениците, и училището, и учителката, нищо не е интересно.
Ема пожела да си е вкъщи с тати и с неговите тъжни очи.
Как минаваха дните, учителката Радостина беше много доволна от първолачетата. Двадесет любознателни момичета и момчета я срещаха ежедневно с усмивка и тя беше много щастлива.
Но, на първия чин до прозореца седеше Ема, тайнственото, мълчаливо, тъжно момиче, което й отговаряше с „да“ и „не“.
Ема постояно гледаше през прозореца, тетрадката й беше празна, не пееше в час по музика, не тичаше с другите деца в двора на училището.
Радостина знаеше причината и ученичка като Ема беше предизвикателство за една млада учителка.
– Имаш много хубава рокля, Ема – говореше й учителката, опитвайки се да заговори момичето.
Ема навеждаше глава, след това поглеждаше младата учитекла и не казваше нищо.
Няколо пъти Радостина разговаря и с бащата на Ема, опитвайки се двамата заедно да намерят решение за момичето, но въпреки всички усилия, оставаха само отговорите „да „ и „не“.
Един ден учителката срещна Ема и баща й в града.
Не искаше веднага да им се обади. Забеляза как Ема с интерес стоеше пред витрината на малката книжарница и гледаше книгите, които й се усмихваха отвътре. Баща й разговаряше по телефона и въпреки че както винаги държеше момиченцето за ръка с много любов, сега не й обръщаше особено внимание. Очевидно разговорът беше много важен.
Радостина гледаше как момичето с голям интерес наблюдава пъстрите корици на изложените книги, проглъщайки цветовете им като най-вкусни бонбони. Младата учителка, макар и далече от момичето и баща му, почувства някаква особена радост, лека като перце на лястовичката под училищната стреха.
– Книги… – прошепна нежно Радостина.
Учителката сложи на лицето си най-хубавата усмивка и тръгна към момичето и баща му.
– Добър ден, господин Павлов! Здравей, Ема!
Господин Павлов сърдечно се усмихна и дочака учителката с гръмко, но нежно „Добър ден“.
– Ема, учителката ти каза нещо… – с укор се обрна той към момичето.
– Да – отговори момичето и наведе глава.
„Само да…“ – малко разочаровано си помисли учителката.
– Не се притеснявайте, господин Павлов, ние с Ема напоследък много хубаво си разговаряме. Обещах й утре да я водя в библиотеката, да я запозная с нашата драга училищна библиотекарка Биби.
При тези думи Ема любопитно погледна учителката, баща й също я погледна учудено, а Радостина им отговори с широка усмивка.
– Наистина ли, Ема? – още по-учудено човекът попита дъщеря си.
Момичето каза едно „да“ и продължи да гледа витрината с книги.
Баща й с огромна благодарност погледна учителката и тя отново видя сълзата в очите му, но този път й се стори, че тя беше по-малка.
– Благодаря ви!… – малко смутено каза той.
Учителката кимна с глава, помилва Ема по косата и продължи, мислейки си, че понякога е добре човек да излъже, ако има задача да лекува нечия болка… особено, ако има задача да лекува ранена душица…
Беше понеделник. По коридора в училището тичаха весели деца. Ема стоеше до вратата на класната стая както винаги сама.
– Ема, ела да си играем! – дотича Петя, дребничко момиченце, което седеше до нея.
Ема я погледна с големите си очи и се усмихна. Очевидно не харесваше Петя и не се чувстваше удобно да й каже онова свое „не“. По-добре е да й откаже с усмивка.
– Госпожице Петя, – прекъсна странния разговор между двете момичета гласа на учителката Радостина, – госпожица Ема днес има важна задача в училищната библиотека.
Ема мълчеше и безучастно гледаше лачените си обувки. Да, учителката й обеща, че ще я отведе в библиотеката, но не очакаше, че толкова бързо ще изпълни обещанието си.
– Миличка, тръгваме, Биби ни чака – учителката Радостина й подаде ръка. Ема, предпазливо и срамежливо пое ръката, въздъхна и тръгна с учителката.
Училищната библиотека се намираше на последния трети етаж на училищната сграда. Първолачетата все още не бяха посетили библиотеката, така че Ема имаше тази чест да бъде първата, която ще прекрачи прага на тайнствената стая, където живеят книгите.
– Вече двадесет и осем дни си ученичка и днес, на двадесет и деветия ден, ще те запозная с Биби и със замъка на книгите – тайнствено каза учителката Радостина, изкачвайки се по стълбището.
Ема почувства как учителката по-силно стиска ръката й и сърчицето й започна по-силно да тупти. Не знаеше защо, но очакваше нещо удивително там в тази библиотека.
Ръката на учителката Радостина беше много нежна, но не толкова нежна като ръката на мама. Ема си спомняше ръката на мама, която беше вълшебна, пухкава и нежна, която й даряваше спокойствие и сигурност всеки път, когато я докосваше. Сега ръката на мама е там, на небето, и й маха, но Ема чувстваше, че винаги е тук, близо до нея и нежно я докосва, когато най-малко очаква и когато най-много й трябва.
На вратата, пред която спряха момичето и учителката, с големи букви пишеше БИБЛИОТЕКА. Десет букви, които Ема знаеше отдавна, тъй като ги учеше с майка си, но просто не искаше да споделя, че знае да чете. Това го знаеше само майка й и трябваше да бъде изненада за тати, но тя си тръгна ненадейно и Ема замълча… Буквите се скриха в малката тетрадка, на чиито корици бяха нарисувани пеперуди. Мама й говореше, че буквите са като пеперуди – летят, играят си и правят думи. Така тези десет букви направиха думата „библиотека“.
– Можеш ли да прочетеш какво пише тук? – попита учителката.
Ема я погледна и бързо каза решително: „ДА“, но още по-бързо съжали за признанието, че знае да чете… Не трябваше…
Учителката й стисна ръчичката още по-силно, като че ли я окуражаваше и я погледна с усмивка.
– Убедена съм, че тук ще ти хареса!
Ема я погледна благодарно и почувства спокойствие. Мама много обичаше книги и постояно четеше. С Ема често отиваха в градската библиотека и там момичето и майката наистина бяха щастливи, защото след като открехнеха вратата, като че ли влизаха в света на чудесата. Мама и леля библиотекарката й разказваха много интересни приказки и Ема знаеше, че те са само част от многото удивителни истории, които се криеха във всички онези книги, и в следващата, и в следващата, и в следващата…
Затова пожела да научи буквите, та сама да си чете и мама я научи, но…
„Дали и тази библиотека е вълшебна, като онази, в която отиваше с майка си“? – помисли си момичето и прескочи прага…
Младо усмихнато русокосо момиче стоеше на върха на една нестабилна стълба и се опитваше да сложи голяма книга на последния рафт на лавицата. Момичето се казваше Биляна, учителите я наричаха Биба, а децата – Биби. Просто им беше нормално и логично една интересно момиче с къдрава руса коса и с интересни червени очила, работещо като библиотекар, да се казва Биби.
Преди Биби да дойде, в училищната библиотека работеше леля Галя, много строга възрастна жена, която се караше на децата, когато връщаха книгите със закъснение или говореха на висок глас в библиотеката. Тя слагаше показалеца на устните си и произвеждаше едно малко страшничко „ш-ш-ш-ш-ш“, от което децата се страхуваха и спираха да говорят.
Но Галя се пенсионира и в училищната библиотека се появи Биба, усмихната и лъчезарна учителка по литература, която толкова интересно разказваше за книгите, че и тези, които не обичаха много да четат, идваха в библиотеката само да слушат невероятните истории на Биби. И задължително излизаха от училищната библиотека с книга, която по желание на Биби трябваше да прочетат и да разкажат за нея на съучениците си.
За вложените усилия от Биби получаваха хартиена пеперуда. Една прочетена книжка – една хартиена пеперуда. Пеперудите бяха жълти, червени, сини, розови, зелени… Биби ги рисуваше на разноцветни хартии, изрязваше ги и даряваше на малките читатели по пеперудка за всяка прочетена книга…
Самата Биби беше най-веселата пеперуда и децата много я обичаха.
– Здравей, Биби! – весело каза учителката Радостина. – Ти си като алпинист!
– Всяка книга има свое място и трябва да я сложа точно там, където й е мястото, макар било на тавана! – отговори Биби и като катеричка бързо слезе от стълбата като застана пред учителката и момичето.
– Здравей, мила госпожице! Как е името ти? – попита тя весело Ема.
Ема мълчеше. По навик гледаше върховете на лачаните си обувки.
– Това е Ема. Много обича книги и й обещах да й покажа нашата библиотека – каза Радостина.
Биби любопитно погледа момичето. То излъчваше някаква тъга, която стресна русокосата библиотекарка и тя повдигна погледа си към учителката.
– Ема, ако искаш, можеш да се поразходиш из библиотеката – каза Радост.
Ема пак погледа върховете на лачените си обувки и тръгна между високите лавици с книги.
– Ема няма мама… – прошепна учителката. – Не иска да говори…
Биби не каза нищо. Подпря се на бюрото и погледна през прозореца. Навън валеше досаден есенен дъжд. В библиотеката беше топло и уютно, миришеше на дюли, които майка й беше донесла от село… Дюли…
Биби погледна момичето, което крачеше между лавиците с книги, все още гледайки върховете на лачените си обувки.
– Радост, Ема, днес е денят на тихото пеене на книгите. Не чувате ли как пеят? – учителката любопитно погледа библиотекарката и бързо разбра, че става дума за някоя от нейните чудновати игри.
Момичето спря и малко повдигна поглед. Сякаш се вслушваше. Може би опитваше да чуе тази песен на книгите…
– И – продължи Биби, – като временен пазител на книжните тайни, получих задача да подаря на всички посетители на библиотеката вълшебно хартиено ветрило, с помощта на което ще разговарям с тишината.
Биби се обърна ловко и от най-долното чекмедже на бюрото си измъкна три листа хартия – жълт, син и червен. Тя умело сгъна листата и докато Радостина и Ема се опитваха да разберат какво прави, Биби им показа три малка хартиени ветрила.
– Мили мои, това са ветрилата на тишината, които са много важно нещо в библиотеката. От днес ще разговарям с тях. Ако искам да ти кажа нещо, ще махна с ветрилото и на едно малко късче хартия ще напиша само една дума, която е въпрос или отговор. Разбрахте ли?
Ема вече стоеше до учителката си и я държеше за ръката. Радост малко учудено гледаше как Биби й пъха в ръцете жълтото ветрило, на Ема даде червеното ветрило, а тя махна със синьото ветрило и бързо на едно късче хартия написа „звънец“.
В този момент училищния звънец зазвъня и учителката и момичето излязоха от библиотеката.
Ема продължи да мълчи, но погледа не й беше същият.
Нещо се случи в библиотеката и тя не разбра какво.
Не разбра и учителката Радостина, но новият поглед на Ема й хареса.
От посещението в училищната библиотека мина една седмица.
Стана почти месец, откакто малките първолачета ходеха на училище.
Учителката Радостина се опитваше да им представи училището като най-интересна приказка, в която те лично са главни герои и болшинството от класа така и приемаше това. Просто се радваха едни на други, на учителката, на класната стая, на големите прозорци, на училищния двор, на дългите коридори, през които тичахаааааа….
Ема и малкият ром Петър, който се появи миналата седмица, тъй като родителите му бяха закъснели да го запишат на училище, бяха единствените деца, които все още не показваха радост от присъствието си в класната стая.
Да, погледът на Ема се промени, но тя все още отговаряше с „да“ и „не“, а Петър… Петър гледаше много тъжно и въпреки че се опитваше да следи това, което учителката говореше, някак страхливо и предпазливо отговаряше или най-често мълчеше.
През голямото междучасие децата тичаха на двора, играеха си, разговаряха… Ема и Петър обикновено седяха един до друг и мълчаха. Ема обичайно даваше на Петър част от закуската си.
Момчето кимаше с глава и с една срамежлива усмивка й благодареше, точно така, както едно мургаво коте се отблагодарява на някое детенце, което го храни.
Този мълчалив разговор приключваше с обща усмивка и момиченцето и момченцето се изправяха и тръгваха към класната стая.
Учителката Радостина с дни наред следеше това другаруване на Ема и Петър. Въпреки че се грижеше за тези две тайнствени деца, радваше се от факта, че си помагат… помагат си в тъгата…
Радост реши, че Ема и Петър трябва да седят заедно, така че ги премести на последния чин до прозореца.
Те бяха малки, мълчаливи пазители на класа.
Умните главички на момичетата и момчетата се надвесиха над белите листи. Всяко от тях рисуваше онова, което най-много го радва. Радостина реши да не гледа какво рисуват децата, но когато приключат, един след друг да обяснят какво ги радва и как изглежда радостта от тяхна гледна точка.
В класната стая се разнесе музика. Освен нея, като че ли се чуваха движенията на моливите и пастелите. Малките художници с много радост рисуваха радостта.
Радостната Радостина още повече се зарадва, когато видя как Ема и Петър прилежно рисуват своята радост.
Това беше крачка напред.
Радостина позволи на дечицата да рисуват до края на часа, а по време на следващия час всеки да обясни това, което е нарисувал.
Сашо се радваше на малкия си брат, който беше бебе.
Радостта на Ана беше голямата кукла, която получи от баба си Краси.
Константин срещаше радостта в училището с новите си приятели. Нямаше брат, нито сестра и чувстваше всички свои съученици и съученички като братя и сестри.
Анета се радваше на новата къща, в която се преместиха с родителите си и голямата си сестра. На нейната рисунка пъстрата къща се намираше в голямо сърце.
Един по един децата излизаха пред съучениците и учителката си и разказваха за това, което са нарисували.
Когато дойде ред на Ема, тя стана, хвана Петър за ръка и двамата заедно излязоха пред класа.
Момчето и момичето, малко притеснени, с постоянната си тъга на личицата си, застанаха един до друг. Погледнаха се и обединиха рисунките. Двете рисунки, всъщност бяха една рисунка, на която бяха нарисувани момченце и момиченце, които стоят на едно голямо ветрило, което приличаше на вълшебен килим или усмихнато слънце, до което летеше пеперудка. Пред децата течеше поточе, в което вместо вода, имаше букви.
Радостина беше много възбудена и трогната. Тази рисунка мноооого говореше.
Говореше за приятелство, за любов, просто приказваше още една приказка…
В стаята на Ема беше тишина.
Ема все повече се спомняше как майка й четеше.
Всяка приказка беше толкова специална, колкото и гласът на майка й… Чувствата от приказките тя превръщаше в шепоти, песни, викове, шушуликане…
Мама беше магьосница на четенето, която превръщаше събитията в рисунки…
Липсваше й гласът на мама и понякога й се струваше, че тя е някъде наблизо и сега ще вземе книга от бюрото и ще започне да чете.
Татко обикновено мълчеше. И Ема мълчеше.
Искаше да се промъкне под леглото и да послуша тишината от пода. Може би тогава щеше да чуе поне някакъв шум, точно както издават листата на книга, когато някой ги прелиства … когато мама ги прелиства …
Измина повече от месец, откакто тръгнаха на училище.
Петър и Ема започнаха да говорят тихо.
Шепнеха и не разговаряха шумно като другите деца.
Правеха го внимателно, за да не ги види никой, сякаш се страхуваха някой да не открадне тяхната приказка.
Петър смело призна на Ема, че баща му е в затвора и че има още две по-малки сестри и брат вкъщи, че често лежи гладен вечер и затова червата му се свиват сутрин, че е тъжен…
– Майка ми е на небето – прекъсна го Ема.
Петър я гледаше право в очите дълго време.
Знаеше, че става дума за нещо ужасно. Той преглътна и прошепна.
– Небето е високо и всичко се вижда отгоре.
Ема се усмихна.
Колко интересно е това момче.
Радостина забеляза промяната в поведението на Ема с радост. И по-нататък отговаряше с „да“ и „не“, но откакто Петър пристигна в класа и седна до нея на чина толкова малък и слабичък, тя стана по-внимателна в час, защото се превърна в защитница на малкото момче с тъжните очи, с което освен закуска, споделяше и знанието си. Така че страниците на тетрадките й всеки ден бяха изписани спретнато.
Бяха изписани и страниците на Петровите тетрадки…
Удари звънецът за голямото междучасие.
Момичетата и момчетата хукнаха весело в двора.
Ема внимателно затвори тетрадката си и я върна в чантата. Оттам тя извади червено хартиено ветрило.
Усмихна се.
– Отиваме в библиотеката – прошепна тя на Петър.
Големите очи на момчето блестяха.
Той обичаше нови и загадъчни неща, а думата библиотека беше загадъчна.
Радостина, която следеше с бдително око всяко от децата си, трябваше да отиде на среща, така че леля Вида, малко дебела възрастна жена, уморено наблюдаваше веселите малчугани.
Ема и Петър минаха покрай нея неусетно и спокойно. Както винаги, с лека походка минаха през коридора до стълбището.
По чудо в училището беше необичайно тихо, независимо че бе голямо междучасие.
Палавото есенно слънце сигурно беше поканило всички момчета и момичета навън.
Ема застана пред първото стъпало и погледна внимателно Петър.
– Хайде да тичаме до библиотеката – прошепна тя.
Очите на Петър отново заблестяха този път от изненада.
Слънчев лъч любопитно надникна от големия прозорец и се спря в очите на Ема.
– Хайде! – каза Ема по-силно и размаха червеното ветрило.
И сякаш точно този лъч тласна момчето и момичето.
Те прескачаха по две стъпъла, усмихнати и странно щастливи и скоро се озоваха точно там, закъдето бяха тръгнали.
Ема и Петър стояха пред вратата на библиотеката.
Онзи палав слънчев лъч ги чакаше и тук, на третия етаж на училището, спрял се на десетте цветни букви, сякаш четеше.
Ема знаеше какво пише, а Петър знаеше само буквите Б и А.
Момичето сложи ръчичката си на гърдите, искайки да успокои сърцето си, което все още тичаше. Тогава махна с ветрилото и прошепна:
– Ето ни!
Ема почука на красивата бяла врата, изчака няколко мига ослушвайки се и притисна дръжката.
Момчето послушно я последва.
– Виж кой ми идва на гости! – каза весело усмихнатата русокоса библиотекарка Биби. След това тя се обърна за миг, извади от чекмеджето синьо хартиено ветрило и размаха с него. След това на лист хартия бързо написа думата ЗАПОВЯДАЙТЕ?
Ема размаха червеното ветрило и под думата ЗАПОВЯДАЙТЕ написа КНИГА.
Биби се усмихна и със синьото ветрило посочи леко объркания Петър, който се оглеждаше с широко отворени очи.
Ема бързо и сръчно написа „номер 2“ до думата КНИГА.
Биби весело размаха синьото ветрило и като го събра, докосна с него устните си.
– Моето вълшебно ветрило ми позволи да говоря. Това е правилото на играта, най-вече защото най-голямото наказание за бъбрив библиотекар е да мълчи. Макар че в библиотеката не трябва да се говори много силно, може би някой има нужда от спокойствие и тишина, докато чете. И така, мили мои, вие искате книги. Днес имате късмет, че за мен е специален ден за разходка сред рафтовете, така че ето, свободно се разхождайте. Надникнете в колкото можете повече книги, погъделичкайте ги, помиришете ги, почешете гърбовете им и когато намерите правилната, елате да я запиша. Ако имате нужда от помощ – аз съм тук!
Ема и Петър слушаха внимателно Биби и още по-внимателно пълзяха между двата реда високи рафтове. За Петър това специално място беше повече от приказно. В малката му къщичка нямаше нито една книга, нямаше тишина, нямаше толкова много слънце и със сигурност нямаше особена магия, която изникваше от всеки ъгъл.
Ема се усмихна.
Тя гледаше внимателно подредените книги, но често поглеждаше през прозореца, сякаш разговаряше с някого.
Тази е голяма… тя е за по-големи деца.
Тази е твърде сериозна… дори за още по-големи деца…
Тази е само за нас… за мен…
Ема избра книжка с картинки и след това тихо, възможно най-тихо, повече с жестове и знаци, по-малко с гласа си, показа на Петър книжката с картинки, която е тъкмо за него.
Сега момчето и момичето с по-сигурни крачки се приближиха до библиотекарката.
Биби се усмихна с най-вълшебната си усмивка.
– Чудесен избор! Прекрасен избор! Поздравления!
Тя весело написа нещо в голямата тетрадка, след това почука нещо друго по клавиатурата на компютъра и скочи, като пъхна по хартиена пеперуда във всяка от книжките. След това със синьото ветрило направи дъга с ръката си и го подаде на объркания Петър.
– За младия джентълмен, когато забрави някоя дума на стълбите или в коридора.
Учителката Радостина още същия ден от веселата Биби разбра за тайната разходка на Ема и Петър в библиотеката.
Тя беше щастлива.
Беше много щастлива.
Усмивка украси лицето й.
Изминаха месец и двадесет и пет дни от началото на учебната година и двамата най-загадъчни малки ученици бавно започнаха да се отварят, като цветя, чиито венчелистчета размахваха ръце.
Очевидно библиотеката е прекрасно място за лечение на ранени детски душици.
С течение на времето Ема и Петър ходеха до библиотеката поне два пъти седмично.
Все по-често те оставаха след училище и в библиотеката чакаха да ги вземат.
Татко идваше за Ема и тежката сълза полека започна да изчева от окото му.
За Петър идваше баба му, малка тъжна жена с пъстър шал на главата, която всеки път, когато намираше внука си в библиотеката, казваше:
– Ах, какво ще стане с това дете от толкова четене…
Момичето и момчето влизаха в слънчевата библиотека, стискайки с притеснение ветрилата си.
Харесваше им играта на махане, мълчание и писане на думи върху листчета, които ги чакаха на бюрото на Биби.
Биби ги чакаше с усмивка, продължаваше с интересна история на предварително подготвеното място на голямата маса, където ги чакаха книги с картинки и други книги, само за тях.
Ема и Петър седяха на малко високите столове, радостно размахвайки крака, и се потапяха в разлистване на книги, или внимателно слушаха някоя интересна приказка за този ден, която Биби четеше по най-специален и най-интересен начин.
Сърцето на Ема биеше по-бързо всеки път, когато Биби започваше да чете. Гласът на майка й се връщаше, усещаше миризмата на библиотеката, в която отиваше с майка си, и беше някак едновременно и тъжна, и щастлива.
За Петър времето, прекарано в библиотеката, беше най-красивото пътешествие, което някога е предприемал. Ема беше другата прекрасна учителка освен учителката Радостина, така че той вече беше научил всички букви и книгите с картинки, които носеше вкъщи, четеше бавно и упорито сам.
И момчето и момичето бяха още по-щастливи, тъй като роякът хартиени пеперуди, които получаваха от Биби, се увеличаваше.
А да имаш рояк пеперуди от библиотеката е истинско чудо и най-голямата награда.
В библиотеката се случи магия.
Въпреки че Ема и Петър винаги носеха своите хартиени ветрила със себе си, ги използваха само като реквизит в специалната игра на мълчание с Биби.
Сега те просто разговаряха с нея за всичко!
Малко тихо и срамежливо, но думите летяха като пеперуди.
Училището става по-хубаво.
Петър е красив и добър и знае как да пази тайна.
Нашата тайна е ветрилото, и пеперудите, и Биби.
Всичко е различно и по-красиво, когато с Питър сме при Биби.
С книгите майка ми е някак по-близо до мен и Петър става по-смел…
Учителката Радостина беше изненадана, когато Ема за първи път вдигна ръка в клас.
Те разговаряха за природата и сезоните, а учителката зададе въпрос. Момичето срамежливо вдигна тънката си ръка като потвърждение, че знае отговора, и отговори тихо, но сигурно.
От този ден думите ДА и НЕ ставаха все по-редки и се превръщаха в красиви изречения на любопитното момиче.
До Ема и Петър започна да вдига ръка и да отговаря с някакъв специален блясък в големите си черни очи. Той отговаряше на всеки въпрос точно и уверено.
Учителката беше много доволна.
Двете й загадъчни тихи джуджета най-накрая се втурнаха в класната стая, както се втурваха тичайки и другите нейни палави джуджета!
Тук беше хубаво.
Щастието живееше в библиотеката.
Слънцето беше различно в библиотеката и пеперудите бяха различни, и ветрилото… призоваваше най-хубави думи.
Вече беше зима и един ден Ема дойде сама в библиотеката.
Петър беше малко болен и от седмица не ходеше в училище.
Момичето се приближи до Биби и я прегърна.
Младата библиотекарка, малко объркана, нежно я погали по косата и като вдигна главата й погледна я в големите сини очи.
– Ти си прекрасно момиче! Благодаря ти, че си такава!
– Ти си прекрасна библиотекарка и благодаря, че ми четеш приказки като мама.
Навън валеше сняг. Ема все още седеше в скута на Биби. Русокосото момиче с най-красивата усмивка със специален глас й четеше приказката за снежната кралица.
Ема погледна през прозореца и се потопи в танца на големите снежинки. За момент й се стори, че те се събират и се превръщат в самата снежна кралица, която приличаше на… мама…
Когато Биби приключи с четенето на приказката, момичето я целуна още веднъж и както обикновено се затича между рафтовете, за да избере нова книга.
Тя се върна с две.
– Тази е за мен, а тази е за Петър. Книгите са лечебни. Ще му я занеса вкъщи, по-скоро да оздравее.
 |
|