Разказ от Стелияна Байчева Желязова, 16 г., „Ателие за приказки“, НЧ „Христо Ботев 1937“, гр. Бургас
Рисунка: Преслава Станева, 16 г., Школа АРТ ПОПОВО, гр. Попово
Везаше Яна, везаше, и наричаше. Под малките ѝ изморени пръсти се появяваха червени ромбоиди, носещи тайни послания – за обич, за род, за надежда…
Шиеше момичето и се усмихваше, и с душата, и със сърцето си. А то, милото, туптеше ли, туптеше, подобно бързата падащата вода от ланшния водопад на стеготопежа. И имаше за кого и какво, но тайна беше, все още, само тя си знаеше и на никого не думаше, не му беше дошло времето…
Цветна вървеше ивицата на ризата, що излизаше изпод ръцете. На места дори чудата. Ромбът – любимият символ на младата девойка, щом го захванеше след къщната работа, сам се нареждаше. Тя знаеше, че той е женското начало и от него започваше всичко, така и думаше от малка баба ѝ.
Ех, баба ѝ Еленка…Сълзите ѝ занапираха… Всичко беше научила от нея – строгата, но работна и търпелива жена, нали си нямаше майчица, не я помнеше дори…
Една предателска сълза се търколи по бузата и там остана. Ленката, единствената ѝ баба, която я беше грижа за нея, ѝ показа значението на везбената шевица, на тъкането на стария, но много скъп на сърцето ѝ дървен стан в долната стаичка, вкопана в земята, правен от дядо ѝ, учи я на буквите и я прати на училище, та да не е „саката”, често ѝ повтаряше тя.
Но от ромба започваше и нейната носия, и рода, семейството, годежа, народа ѝ… Началото.
Яна обичаше да веза. Мечтаеше да стигне до ръкавите на ризата си и със символа Х, означаващ да довършиш някое дело, да сложиш преграда, той беше обединител, алфата и омегата, началото и краят.
Бързаше момичето, бод след бод, цвят след цвят. Ризата ѝ от бяло крусно като сиренето на Сивушка, все повече се изпълваше с фигури, от нейната душа идещи, а най-отпред изпъкваше ромбът – надеждата ѝ за него, скитащият по света…
Когато я поискаше, Яна щеше да е готова с новата си невестинска премяна.
Рисунка: Дамян Керчев, 15 г., гр. Бургас
Българка
Стихотворение от Стелияна Байчева Желязова, 16 г., „Ателие за приказки“, НЧ „Христо Ботев 1937“, гр. Бургас
Българка съм, гордо стъпвам
в бяла роба, с везбени шевици
род, семейство с обич тача
в душа нося родните жита
Българка съм, леко стъпвам
снагата ми е снажна планина,
косите – слънчев сноп златиста
устните-божур, очите-синева
Българка съм, гордо стъпвам
люто мразя и обичам до безкрай
бяла роба, с везани шевици нося
от сандъците на баба, с благослов
Гатанка за ризата
от Никол Любомирова Бекова, 16 г., Кюстендил
Щом облечеш я, те прави красива,
и тялото ти с шевици покрива.
От баба на майка тя се предава,
да пазиш своя род и минало ти завещава.
Що е то?
/българска бродирана риза/