Разказ
Фотографии: Владимир Добрев
Майка й я хвана за ръката и я стисна.
– Ще говорим като се приберем – каза тя и се обърна към продавачката – Извинете за безпокойствието, лек ден!
Поли и майка й излязоха от магазина за дрехи. Майка й изтърва чантата с дрехите, които току-що бе взела, на земята.
– Помогни ми, моля те – тя погледна Поли, която не помръдна от мястото си. – Както и да е… – майка й се наведе и вдигна чантата.
– Ще си купя полата и ще отида на рождения ден! – Поли скръсти ръце пред гърдите си.
– Няма да си купиш полата и няма да отидеш на рождения ден! – майка й вдигна чантата и двете продължиха към паркинга. – Полата ти е над бедрата, а утре е Коледа и ще бъдем всички заедно. Ще отидем на църква заедно с леля ти Доряна, която не си виждала от пролетта. Тя те заведе на онзи лунапарк, където много ти хареса, помниш ли?
– И какво от това. Човек се ражда веднъж! – Поли се подпря на колата със скръстени ръце. – И не искам да ходя на църква. Там е адски тъпо!
– Ще ми помогнеш ли, да прибера покупките? – майка й подаде чантата с продуктите за готвене, но Поли все така остана със скръстени ръце.
Майка й пусна чантите на земята, хвана ги между краката си и бръкна в джоба на якето да извади ключовете за колата. Когато отключи, Поли се качи без да каже нищо и с всички сили удари вратата. Не й пукаше, че колата беше почти нова, или че майка й се бореше с тежкия багажник.
Поли не вярваше в тези неща за Христос. Тя беше кръстена и всичко, но това й се струваше ала-бала работа. Не знаеше на кого се моли, дори не беше сигурна, защо го прави. Имаше си всичко.
Когато слязоха пред блока, момче на около седем години се приближи до тях.
-Моля, за един хляб, какичке! – то протегна мръсната си ръка към Поли, която го блъсна. Момчето беше облечено с лека блуза, въпреки, че беше натрупало сняг и от устата излизаше пара.
– Разкарай се, бе! Иу!
Тя изтича във входа на блока, а майка й отново нарами торбите от пазара.
– Да ти помогна, госпожо? – то се приближи и хвана едната торба. Майката на Поли я хвана за другата дръжка и двамата я донесоха до вратата на апартамента.
– Виждаш ли? Той заслужава да получи парите, които ти ми искаше за онази пола – майка й извади портмонето от дамската си чанта и му даде двадесет лева.
– Благодаря, госпожо! – лицето на момченцето грейна в щастлива усмивка и то изтича навън.
– Какво! Даваш тези пари на някакъв просяк, а на дъщеря си не искаш да купиш една дреха! – Поли влезе в направо в стаята си и с всички сили тресна вратата – Мразя те!
Тя се хвърли на леглото и зарови глава във възглавницата. Телефонът извибрира в джоба на дънките й.
Дани: Ще идваш утре нали ХD
Дани беше момчето, на което трябваше да отиде на рожден ден. Тя беше влюбена в него от трети клас. Трябваше да отиде утре задължително. Беше му обещала и не трябваше да го предава. Поли се обърна по гръб и загаси телефона. Сложи го на гърдите си и се вгледа в дребните пукнатини по тавана. Защо им беше изобщо да ходят и на онова място, вместо да я пуснат на рождения ден… Щеше да избяга.
Усети как дъхът й се сля със студения въздух навън. Под нея чернееше поляната зад блока. Чу майка й как извика за вечеря, но Поли нямаше намерение да се върне. За последен път погледна стаята си. Леглото, в което шестнадесет години си бе лягала, бюрото, където научи първия си урок, снимките на секцията, на които бяха тримата. На една баща й я бе качил на конче, а майка й и даваше да яде пюре, на друга бяха на плажа и строяха замък, на трета Поли беше до гърди в сняг, а баща й се смееше до нея, докато хвърляше снежна топка по майка й. Може би щяха да й липсват. Може би. Поли скочи в мрака.
Обувките й неприятно жвакаха по тротоара, докато вървеше по пустата улица. Уличните лампи осветяваха снежната завеса, която се спускаше от черното небе. Поли се огледа и се загърна по-добре в якето си. Намести ръкавиците на пръстите си, които вече й бяха измръзнали и забърза крачка, въпреки че не знаеше къде отива. Искаше просто да бъде далеч от родителите си.
Когато подмина бензиностанцията и пресече от другата страна на улица, дочу силен лай право пред нея. Въпросният дрезгав звук идваше иззад близката фасада на нисък жилищен блок. Когато Поли се приближи видя две огромни кучета, които лаеха по нещо, върху електрическата кутия, закачена за стената на блока. Поли се вгледа по-добре и откри, че това бе малко котенце, което се бе свило на топка. Поли обичаше малките котета. Винаги бе искала да си вземат, но техните не й даваха, защото било голяма отговорност и грижа. Сърцето на Поли започна да бие лудо. Това, от което се страхуваше най-много на света бяха огромните кучета. Студени тръпки полазиха по цялото й тяло. Знаеше, че трябва да спаси котето на всяка цена.
Тя се огледа наоколо за камък. Намери един точно в градинката, в страни от тротоара. Взе го и го хвърли към двете кучета, които се опитваха да се качат върху електрическото табло.
– Махайте се, гадни песове! – тя не успя да уцели нито едно куче.
Двете чудовища се обърнаха и започнаха да лаят по нея, приближавайки. Нямаше други камъни наоколо, които Поли да може да вдигне и да хвърли по тях. Беше загубена. Нищо друго не й оставаше освен да легне на тротоара и да се свие на топка и да зачака съдбата си. Може би бе грешка да излиза…
Минута. Две. Час? Поли усети нещо пухкаво, което се сгуши в нея. Отвори едното си око и видя малкото коте, което я ближеше по ръкавицата. Тя седна и се огледа. Чудовищата ги нямаше. Тя погледна котето, което започна да се катери по ръката й. Поли си представи как малкото животинче прогонва гадните песове и я спасява. Поли тихо се засмя.
-Откъде идваш ти, а откъде идваш? – Поли погали котенцето и го прибра в пазвата си.
След няколко минути момиче и котка стояха пред магазина на леля Донка. Котката се хранеше съсредоточено, а момичето пишеше нещо на телефона си.
Жани: Няма да стане, нашите са поканили гости…
Ели: Ако ме беше попитала вчера, можеше и да го уредим… съжалявам!
Рали: Питах ги, ама не ми дават. Щели сме да ходим някъде на гости. Какво стана с рождения ден, между другото…
Тогава екранът изгасна. Батерията й падна.
-Глупав телефон! – тя го пусна в джоба си.
Поли бе сама. Никога не се бе чувствала изоставена, но сега това се случваше и не беше приятно. Нямаше при кого да отиде. Естествено това, да се обади на баба и да отиде при нея беше вариант, но тя щеше да звънне на майка й и да я приберат.
– Ще затварям… – леля Донка спусна металната щора на магазина. – Ти къде скиториш още? Празник е, прибери се! А, ало – леля Донка допря телефона до ухото си – Да, да прибирам се. Добре, след малко идвам, обичам ви!
Жената погледна още веднъж Поли, поклати глава и се отдалечи.
Поли клекна и погали котенцето.
– Какво ще правим сега с теб, а? – то облизваше плочките, където до преди минути беше изсипана евтина котешка храна.
Поли чу стъпки, които се приближаваха от страни. Тя се обърна и видя двама мъже, които тъкмо пресичаха улицата на няколко метра от нея. Студът се прокрадна под якето й. Лекият вятър, който излезе, разклати металната щора на магазина и тя изскърца протяжно.
Поли взе котето и го пъхна в пазвата си. Изправи се и понечи да си тръгне.
– Хей, малката! На къде така, толкова късно – мъжете вече бяха близо до нея. Единия застана от дясната й страна, а другия й препречи пътя за бягство.
– Тъкмо се прибирах – Поли понечи да си тръгне, но този, от дясно я хвана за рамото.
– Остани да си поговорим малко. Хубава си…
Поли ритна със всички сили мъжа в слабините и избегна другия, който се опита да се хвърли отгоре й. Поли побягна колкото се може по-бързо.
Бягаше без да спре. Студът се впиваше с болезнени игли в лицето й. Кишата влизаше в обувките й и караше краката й да замръзват. Стискаше котето в пазвата си и от време на време поглеждаше назад. Сви в една странична улица. Вече чуваше мъжете след себе си, които й викаха да спре. Улицата нямаше изход. Водеше до стария мост, който беше затворен за пешеходци, откакто се бе срутил и едно дете се бе удавило преди две години. Поли си помисли, че е обречена, когато видя контейнер наблизо. Тя се приближи и погледна вътре. Имаше бучки лед и какво ли още не. По празниците хората изхвърляха какви ли не боклуци, но нямаше избор. Разкопча якето си и пусна котенцето на земята. То изчезна в тъмнината.
– Сбогом, малки приятелю…
Поли се покачи върху контейнера и се приготви да стъпи в него, но тогава се подхлъзна и падна надолу с главата върху буците лед. Усети остра болка в лицето си, което започна да се подува. Стисна зъби, защото щеше да се разплаче, а вече чуваше мъжете, които я търсеха.
– Къде изчезна малката гнида?
– Виж моста… Трябва от там да е минала.
– Хайде…
Поли чу, как мъжете се отдалечават. Тих стон се откъсна от гърдите й и тя започна да плаче.
Поли намери за красива една съвсем малка снежинка, която я докосна по носа. Виждаше съвсем тъничките й връхчета, които стърчаха весело и дори празнично, което я подсети, че вече бе Бъдни вечер. Рождеството на Спасителя. Тогава вината я обгърна като дебел слой ледена покривка. Впи се в костите й и я накара да потръпне. Съжаляваше за всичко, което бе направила. За това, че бе огорчила майка си и че избяга, причинявайки болка на родителите си, които кой знае сега къде я търсеха. Тя освободи ръката си, която бе затисната между бучките лед и стената на контейнера. След това я допря до другата и започна да се моли, както никога не се бе молила до сега.
Една малка светла точка се впи в окото, с което можеше да гледа и което скоро щеше да се превърне в безчувствен монокъл на едно мъртво създание. Поли се стресна. Откъде идваше тази светлина!? Тя беше в контейнера, затисната между буците, умираща. Не чувстваше почти нищо от себе си. Но светлината съществуваше и тя можеше да я види и да я почувства. Напомни й за фара, който може да се забележи в далечената, на малко островче, образувано от самотни скали. Знаеше, че той ориентира големите лайнери и рибарските кораби. А преди, когато беше съвсем малка, фарът й приличаше на огромна светеща близалка.
– Добре ли си? – малко момче се показа на ръба на контейнера и светна в очите й с малко джобно фенерче. Поли почти веднага го позна. Това беше момчето от по-рано, което й поиска пари. Сега беше облечено с изтъркано шушляково яке.
Той й помогна да излезе.
– Симо, приятно ми е! – той й подаде ръка. Тя го прегърна.
Може би Той беше чул молитвата й и го беше изпратил. Тя погледна към черното зимно небе, където проблесна малка звезда.
Бъдни Вечер е и Поли си представя, че стои пред печка на дърва. Обича мириса им, обича да чува пращенето, което разнася този аромат. Спомня си за Коледите, които прекарваха на село. Как всички се събираха край старата чугунена печка и баба им разказваше за „едно време“.
Пред себе си е сложила кашон, горе, долу с формата на печка и протегнала ръце, проследяваше всяка една дребна снежинка, която падаше на премръзналите й пръсти. Ставите я боляха. Сега си представя наужким как е у дома.
Действителността беше студена. Наближаваше полунощ, а липсваше бъдник и успокоителната му топлина. Гледайки Симо, разбра, че всъщност онова нещо, което искаше най-много, е да бъде с родителите си. Те бяха спасителен кораб, който се движи редом до делфинчето, застрашавано от умората в ледените води, те се месеха във всички гънки на живота, въпреки цялата история с порастването. Може би ги мразеше, но вече не толкова. Това беше преди, преди студената нощ да я погълне и преди самотата да я превземе отвътре безмилостно, сякаш някой я ограбваше. Нямаше значение рождения ден, нямаше значение това, че техните се отнасяха с нея като с малко дете.
Вече бе полунощ. Топеше сняг в дланите и жадно поглъщаше дребните шушулки. И изведнъж осъзна, че някой я викаше. Гласът се прокрадна между мъглата и снежната завеса и леко я докосна по тила. Тя се обърна. Майка й баща й стояха на празната улица под уличната лампа и с надежда се взираха в тъмнината пред тях. Баща й бе сложил ръка върху рамото на майка й и притеснено следеше сенките, които танцуваха по стените на сградите. Майка й се бе сгушила в баща й и викаше името й.
Топла тръпка пробяга по гърба на Поли. Първото парченце топлина, което докосна сърцето й. Тя се изправи и се затича към родителите си. Светлината на уличната лампа я заслепи за момент преди майка й да я прегърне и тя да зарови лице в косата й. Усети как ръцете на баща й ги обгръщат и тримата стояха дълго прегърнати на улицата.
– Симо! – Поли се обърна преди да тръгнат – Ела с нас!
– Кой е Симо? – баща й се обърна.
От мрака излезе момчето, което по-рано беше помогнало на майка й.
– Здравейте!
– Той ме спаси! Мамо, татко! Искам да прекара Коледа с нас!
Майка й и баща й се спогледаха за момент, след което баща й кимна мълчаливо и махна на момчето.
Четиримата изчезнаха в мрака.
Коледа е!
Йоан Иванов, 16 г., Клуб „Светлини сред сенките“, гр. Казанлък.
Рък.: Валентина Димова
 |
|
