Представяме ви творби на Кирил Димов, 15 г., от Клуб „Светлини сред сенките“, гр. Казанлък. Вече няколко години следим развитието на Кирил и се удивляваме на разностранните му таланти, които обрисуват силуета му в многоцветна мозайка. Като „крадец на мигове“, нашият екип събра няколко „парченца“ от неговия свят. Вярваме, че ще ви зарази със своята виталност и превъзходно чувство за красота.
Рисунка: Кирил Димов
Крадецът на мигове
Разказ
Казваше се Адам. Слабо момче, с момичешко лице, може би петокласник, но може би и по-голям, защото в тази възраст момчетата изглеждат неузнаваеми. Някои израстват изведнъж, други остават хилави и дребни, точно като Адам. На такива всички им се подиграват. Нападат ги, тормозят ги и ги наричат с грозни имена, докато сломят духа им и убият мечтите им, до последната капчица. Забелязал съм, че хората обичат да демонстрират превъзходството си от най-ранна възраст. Колкото са по-празни душите им, толкова по-ярка е демонстрацията.
– Искаш ли да те нарисувам в този стил? – питаше тя.
– Да, разбира се! Нарисувай ме! – радостно отговаряше той. После даваше идеи как да бъде облечен и какъв цвят да са очите и косата му. Искаше поне на рисунката да изглежда по-голям и по-силен. Да е по-красив, по-интересен, по… не като себе си. А, рисунката ставаше фантастична и всички деца я харесваха.
Друг път Адам присядаше на бордюра, до някоя скамейка, на която децата ядяха закуските си. Оглеждаше пъстрите им кутии за храна, скъпите шишета за вода, с които те се биеха или подхвърляха, докато ги очукат до неузнаваемост. Тогава шишетата ставаха грозни, а кутиите безполезни, но никой не забелязваше това. Никой не се интересуваше.
Адам записваше видяното в един дебел, син тефтер. Струваше му се много важно, макар да се боеше, че той е единственият човек на земята, който забелязва такива неща. Кадри от живота на другите. Важни мигове, незапомнени от никой, но говорещи за човека, казващи всичко, което дори той не знае, за себе си.
Адам пишеше така: „Манга-момиче – рисува младеж със сако и вратовръзка. Той има огромни, зелени очи. Всички нюанси на зеленото. Устата му е крива черта. Той е сърдит“. Или това: „Манга-момиче – рисува момиченце с червена плитка. Сините му очи преливат от бели сълзи. Момиченцето е красиво.”
За групичката с клипа, Адам написа: „Смесена група, момчета и момичета. Гледат клип, който харесвам, но клипът е тъжен, а те се смеят. Просто убиват време.”
Понякога, когато останеше съвсем сам и нямаше кого да наблюдава, Адам четеше от своя тефтер. Ако майка му се прибереше от работа и го хванеше в такъв момент, винаги избухваше:
– Адаме, време е да живееш свой живот! Стига си живял с живота на другите.
– Аз съм крадец на мигове, мамо! – отговаряше той и се радваше на добрата си идея.
На последната Коледа обаче, той си пожела именно това, с което нападаше майка му. Да има свой живот. Да намери приятел!
Адам продължаваше да разказва. Подаряваше й своите откраднати мигове. Един, по един. После тя започна да го учи да рисува. Откраднатите мигове свършиха. Адам не искаше да краде нови. Мечтата му се беше сбъднала. Той имаше поне един приятел. Имаше свой живот и вече не му беше нужно да си отмъква парченца от чуждите.
 |
|
Разрешително за мечти
Казват
тийнейджърът да не витае,
нареждат
в училище всичко да знае,
изискват
във час да не бъде отнесен,
отказват
да вярват, че не е лесно
да е усмихнат,
щастлив
и прилежен,
(когато е в клетка)
стопанин небрежен
е обществото.
Защитна жилетка
е тази отнесеност,
в която се крием.
Не се ли усещате –
това не сме ние?!
Оказват
помощ, когато наистина търсиш.
Изискват
да признаеш какво ти е малко по-късно.
Нареждат
да си усмихнат, приветлив, разбиращ…
Казват:
„Не ставаш за нищо!” Не спират
да те обиждат,
нападат,
отричат.
Правят го
„нежно”,
така те обичат.
Искам
от името наше да взема
едно разрешително с тази поема.
Дайте ми
с подпис, печат, много моля,
документ за мечтател.
Моята воля,
толкова проста и толкова ясна,
е да мечтая за светло, прекрасно,
бъдеще
наше
и мое,
което
ще донесе, без проблем на детето,
време
да бърка
и да се поправя,
време
да губи,
греши
и забравя.
Едно разрешително
за мечти –
искам спешно!
Едно разрешително –
да се уча от грешките.
Момичето от квартала
Разказ
Сутринта, когато телефонът ти показва почти дванайсет, а в хладилника няма нищо, освен десетина яйца и парче сирене, се налага да излезеш, поне до магазина. Лято е. По това време всички нормални хора спят, но ето, че Ниа и Максим са неизменно на скамейката пред блока.
– Не спите? – питам ги с ирония.
– Няма спомени от сънища, Влад! – отговаря Максим.
Знам, че харесва Ниа. Тя също си пада по него, колкото и да ми е трудно да си го призная, защото и аз я харесвам. Говорим си празни приказки, докато нечий вик не ни стряска за момент. Байкърът Гого, спира на предна гума, точно пред кецовете на Макс.
– Как е, банда? – продължава да вика той. Никога не е умеел да говори нормално. А, иначе се води „феймъс”, защото обира по триста лайка на час във „фейсбук”. Все пак колелото му струва, колкото всички нас, взети заедно, както често ни е заявявал.
– Да караме до канала, а? – Гого крещи и се смее. – Ще ви измисля по нещо от гаража на стария…
Има предвид, че може да ни снабди с колелета. Максим отказва на мига. Не би се унижил пред Ниа. Тя също казва едно „няма нужда”, с кисела физиономия. Аз ги подкрепям без думи, само поклащам глава. Все пак, всеки от нас има някакво колело в избата си. Уговаряме се за след четвърт час и разбира се сме точни. Знам, че Ниа мрази да караме извън града, но сега не роптае. Явно много харесва Максим.
– Направих пентакил! Три пъти за една нощ! – Казвам към Гого, защото само той ме слуша, когато говоря за игри.
– Много си спрял, човече! Още ли цъкаш „лига”? – отвръща той. Не му отговарям. Гледам пътя. Надлезът, към който приближаваме, и си мисля, че преди година бяхме деца. Карахме един до друг, без да се делим на геймъри, феймъси и влюбени.
– Ако нашите разберат, че съм с момчета на канала, ще стане лошо! – Ниа го казва високо, за да чуем всички.
– Почти на тринайсет сме, забрави ли? – провиква се Гого.
– Почти! – Натъртва Ниа. – Не че цифрата променя нещо.
Стигаме до канала, а аз си мисля, че Максим вече е бил на нощна дискотека с братовчед си. Дори е пил цяла бира. Няколко пъти. Нямам шанс с Ниа, пред него. Не съм и чак такъв голям мъжкар, като него. Алкохолът ми е гаден на вкус. Баща ми ми е давал да опитвам, но не ме влече. Не разбирам кой би харесал нещо толкова горчиво или лютиво, освен ако не иска да впечатли момиче.
– На нашето място, нали?
Максим завива по черния път към храсталака. Следваме го, макар усещането ми, че някой ни е изпреварил да се засилва. Мирише на марихуана и на още нещо. Мъртва котка, може би?
Едно по едно колелетата лягат в тревата. Максим решава да запалим огън, защото някой преди нас е направил огнище. Скоро е било. Жаравата още дими. Разделяме се на две групи. Аз и Гого вървим на север. Натам вероятно са тръгнали и тези, които са зарязали огъня. Виждам отъпкана трева, кални стъпки и фасове в калта.
– Сигурно Ян е идвал, с големите – предполагам.
– Рано са се изнесли. Свършила им е тревата – хили се Гого.
Събираме сухи клечки, макар да е трудно да открием такива. Снощи валя много, а калта по кецовете ми подсказва, че лятното слънце все още не е изсушило по-усойните места. Хрумва ми, че Максим би могъл да целуне Ниа, точно тук. Тъкмо сега. Тя няма да сподели с никого. Дори няма да разберем, ако…
– Ниа! – Моят вик почти съвпада с нейният писък. Втурвам се натам, а Гого е по петите ми. За секунда ми хрумва, че Максим е поискал нещо повече, че е бил груб… После се сещам, че той е умникът в групата. Нещо друго ще е.
– Спрете тук! Не говорете и… не викайте! Сериозно е! – Спира ни Максим, а Ниа трепери зад него с лице, като маска за Хелоуин. Само една сълза е замръзнала на бузата й.
– Качваме се на колелетата и се омитаме! – Нарежда Максим. – Не сме били тук днес! Който и да ви пита, ясно?
– Но какво… – Гого е спрян от очите на Максим – строги и безчувствени, като стъклени топчета.
– Тръгваме! Ще говорим после!
Караме назад, към квартала, а сърцето ми подскача в гърдите, като врабче, хванато в детски шепи. Максим не се плаши лесно, а Ниа е толкова бледа, че очаквам да обявят някакво невиждано доказателство за тотален апокалипсис. Гого подвиква и ръси простотии, докато вдига на задна гума. В квартала няма по-добър байкър от него. Спускал се е по планински пътеки, блъскал се е в дърво и само късметът го е спасил от сигурна смърт. Дори е лежал в болница с разпрано бедро. Момичетата му се възхищават, но Ниа не го приема на сериозно. Не харесва феймъси, а Максим също е феймъс, до голяма степен, нали?
Спираме пред моя вход. Тук има две скамейки под най-ниския балкон. Мястото е удобно за споделяне на тайни.
– Видяхме труп! – изстрелва Максим. – Имаше убит човек, край канала.
Ниа само кимва и свежда поглед.
– Ясно ви е, какво ще стане, ако някой се раздрънка. Полиция, разпити, телевизия…
– Баща ми ще ме убие, ако разбере, че съм ходила на канала – отрони Ниа, без да ги поглежда.
– Не сме били там! – отсича Максим. – Заклеваме се и мълчим!
– Кълна се! – хилва се Гого. – Верно ли, видяхте убит човек?!
Той, все още не осъзнава сериозността на случилото се.
– Да укрием престъпление е… – подхващам аз, но очите на Максим ме спират.
– Това не ти е виртуалната реалност, Влад! Чу какво каза Ниа, а и твоят баща няма да се зарадва, ако разбере къде си бил.
– Знам, ще си мълча, само казвах… – пак се спирам. Не виждам смисъл да говоря повече. Разотиваме се. След новината от канала всеки предпочита да е сам.
Прибирам се. Ям сладолед. Започвам игра, но губя бързо. Трупът, който дори не съм видял, не излиза от главата ми. Мама ми е оставила бележка да изчистя стаята си. Не искам да го правя, но се захващам и това ме разсейва за известно време. После нашите се прибират. Говорим си. Правим вечеря, за която активно помагам. Ядем пред телевизора. Татко разказва вицове.
– …носело е бяла тениска, черен анцуг и червени маратонки… – говори безстрастно млада ТВ-водеща, а аз бавно осъзнавам, че се търси изчезнало момче. На моята възраст. В нашия град.
Някой ми звъни. Виждам усмихнатото лице на Ниа на дисплея на телефона си. Не искам да вдигна, но го правя.
– Влад – казва тихо гласът й от другата страна. – Гледаш ли телевизия?
– Да видях – отговарям също така тихо. Няма нужда от уточнения.
– Беше с червени маратонки…
– Какви маратонки? – Питам, но усещам как паниката ме превзема.
– Трупът… имаше червени маратонки.
Затварям. Отивам в стаята си. Вече знам къде е изчезналото момче. Дали наистина е то? Как да постъпя? Ако звънна в полицията, Максим и Ниа няма да ми проговорят. Баща ми ще ми забрани компютъра за месец. Ще открият момчето и без мен. Защо да се замесвам? Аз дори не съм видял трупа. Ами Ниа?! Може дори да я набият. Не мога да я предам. Родителите й са ужасни. Спомням си, че миналото лято излезе със спукана устна, защото баща й я беше ударил. Карали се бяха затова, че излиза с момчета.
Телефонът звъни тоново. Този път е Гого. Разбира се казва почти същото като Ниа, но завършва с въпроса „кво ще правим, брат?” Не съм му брат, няма да наруша клетвата си заради него. Казвам му каквото си мисля, а той само това чака да чуе. Чака някой да му забрани да говори, за да сподели вината.
Сядам на компютъра. Не ми се играе. Изигравам три игри. Губя три пъти. Момчето с червените маратонки няма какво да губи. Лягам си с тази мисъл. Не ми се спи, но е късно и се унасям. За първи път съм щастлив, че ще заспя.
Минават два дни. Момчето с червените маратонки все още е в неизвестност. Максим прави голям купон в гаража на баща си. Кани всички от квартала. Носим кой каквото може, но повечето е от него. Явно иска да ни разсее. Ниа изглежда нещастна през цялото време. Знае, че мълчим най-вече заради нея. Тя ще си изпати най-сериозно.
– Влад, трябва пак да отидем там! – Казва ми по някое време. – Четиримата! Трябва да знаем… дали е момчето.
Мисълта ме ужасява. Не искам да видя труп на дете, за да се уверя, че бъркаме като мълчим. Не искам и Ниа да пострада. Защо няма нито един възрастен, на който да се доверим? Защо няма от кого да поискаме съвет и разбиране?
– Ако кажем, че сме били без теб? Само тримата?! – сещам се да попитам.
– Може някой да се изпусне… Някой от вас, без да иска… Тогава от полицията ще решат, че сме замесени. Ще стане още по-лошо – плахо казва Ниа и се озърта, като престъпник.
Купонът е в разгара си. Идват и някои родители, които носят алкохол. Максим опитва мента, за първи път. Харесва му и ни предлага. Отказваме. Искам да се прибера. Ниа не спира да ме гледа с тъжни очи. Защо й трябвам сега? Защо не помоли Максим за това, за което моли мен?
На следващият ден, все пак се решаваме, че ще отидем до канала. Караме мълчаливо, като обречени. Вътрешно обвинявам Максим, за това, че винаги ни се налага. Обвинявам малко и Ниа, но най-вече себе си. Защо се страхувам да говоря? Дори да ме накажат, какво ще загубя? Онова момче… Нима загубата на родителите му не е много по-голяма, от тази, която ние ще понесем?!
– Ако случайно ме беше блъснала кола, близо до канала – проговарям спонтанно. -… щяхте ли да кажете на някого? На нашите поне?
– Ако си вече умрял, нищо няма смисъл, брат! – казва без да се замисли Гого.
Замълчавам. Стигаме до мястото. Миризмата на труп е по-силна, от преди. Оставяме колелетата и тръгваме в индианска нишка след Максим. Радвам се, че ме оставят последен. Не знам дали искам да видя трупа. Колонката спира.
– Е не… манекен…
Ниа изпищява и заглушава думите на Максим.
– Какво става, Макс! – крещи Гого. – Какво е това?
Максим се обръща, вдигнал „трупа” над главата си. Пластмасов манекен с една червена гуменка. Миризмата на труп се усилва, затова надничаме плахо към мястото. Куче е. Голямо мъртво куче, съвсем близо до мястото, на което е лежал манекена.
Максим ни повежда обратно. Кой знае защо никой не иска да говори. Гого опитва да разказва смешни случки за байкари, но не го слушаме. На никого не му е смешно. Моят въпрос отпреди малко кънти в главите на всички ни. Ако някой от нас беше пострадал тежко край канала, как щяхме да му помогнем и да предпазим Ниа, едновременно?!
Ден след намирането ни на манекена, откриват и момчето. Отишло при приятел на село, но незнайно защо не казало на родителите си. Животът в квартала продължава, уж без промяна. Само ние сме променени. Вече трудно се поглеждаме в очите, макар да сме неизменно на скамейката пред блока. Все пак е лято.
Автор на всички творби е Кирил Димов, 15 г., Клуб „Светлини сред сенките“, гр. Казанлък
