Разказ от Любомира Димитрова, 9 кл., гр. Свищов
Яростното свистене на вятъра изпълваше въздуха. Сякаш вълкът от приказките с всички сили опитваше да издуха къщата в центъра. Ала тя не беше от слама и трудно щеше да поддаде.
Висока каменна ограда обикаляше красивата двуетажна постройка. Двукрили прозорци и масивна дъбова входна врата внасяха нотка аристократизъм в иначе обикновения дом на семейство Малазови.
Отвътре къщата беше също тъй изискана, както и отвън. Произведения на изкуството красяха стените, а лъснатите до блясък дървени подове едва забележимо скърцаха под обувките на посетителя. Обзавеждането в стаите беше подбрано с вкус, създавайки уютна обстановка в просторните помещения.
Дълъг коридор отвеждаше гостите от входната врата право в дизайнерски проектираната всекидневна. В далечния ъгъл на помещението беше инсталирана красива камина, в която винаги бумтеше весел огън, неуморно поддържан от господин и госпожа Малазови. Двамата съпрузи можеха да се похвалят с двадесет години семеен живот и красива дъщеря на име София. Със своите руси къдрици и големи сини очи момиченцето с лекота очароваше всеки срещнат, бил той възрастен или дете.
Родителите на Софи работеха много и на нея често ѝ се налагаше да остава сама. Дългите часове на отсъствие двамата Малазови компенсираха с безценни мигове на семейно щастие във вечерите, прекарани с дъщеря им край камината. За Софи тези спомени бяха особено важни; всяка усмивка и откъснал се от гърдите смях тя съхраняваше грижливо, както само децата умеят. Моментите, споделени с родителите ѝ, бяха по-скъпи от която и да е играчка и пазени по-ревностно от цветните салфетки в колекцията на момичето.
Особено в дни като този.
– Казах ти да платиш сметките днес… Изрично ти напомних да го направиш – изсъска Мария Малазова. За един миг Софи беше готова да се закълне, че е видяла как измежду червените женски устни разцепен, като че змийски, език се стрелва по посока на баща ѝ.
– Знам, и затова няколко пъти ти повторих, че точно днес няма да успея… – Димитър Малазов по природа беше изключително търпелив – качество, което тази вечер избра да прояви твърде слабо. Напоследък със съпругата му се караха все по-често. Той се прибираше от работа по-късно от обикновено, а задържалите го във фирмата въпроси не отпускаха хватката си върху съзнанието му дълго след това. Случваше се да забрави нещо от списъка с покупки или някоя задача, възложена му от Мария. Дни наред беше пропускал да добави цепеници в камината и въпреки че не беше изгаснал, огънят гореше едва-едва и с мъка успяваше да стопли помещението.
– Но днес беше последният срок и понеже ти не плати, сега ще ни спрат тока – студеният глас на госпожа Малазова почти осезаемо понижи температурата в стаята с няколко градуса.
– Да, РАЗБРАХ ВСИЧКО! – От спокойния глас на Димитър не беше останал и помен. Изненадващите му викове отекнаха във всекидневната, карайки пламъците в камината да потреперят. – Сега, моля те, просто спри…
– Моля ви, спрете и двамата – тихичко прошепна скритата зад остъклената врата Софи. Сълзи на отчаяние изпълниха детските очи. Момиченцето светкавично се втурна в стаята си, където се приземи право на мекото легло. Скоро цялата ѝ възглавница се навлажни, попила мъката на малката София.
Часове след това детето все още чуваше ехото от караницата на родителите си. Когато те най-сетне си легнаха в отделни стаи, възцарилата се тишина увисна във въздуха, някак неестествена на фона на предшествалите я оглушителни крясъци. Спорът беше възникнал сякаш от нищото – трупаното с месеци напрежение между съпрузите най-накрая беше ескалирало. Подобни вечери не вещаеха нищо добро.
Късно през нощта внезапен пукот изпълни притихналата всекидневна. Огънят в камината изведнъж изгасна, оставяйки след себе си недоизгорели дърва и безполезна пепел. В съня си малко момиченце с руси къдрици потрепери от студ.
Любомира Димитрова