Разказ от Виктория Стефанова Димитрова, 10 кл., Литературен клуб „Добродетели“, ЕГ,,Христо Ботев“, гр. Кърджали.
Рък.: Емилия Владева
Фотография: Владимир Добрев
Тиха зимна нощ. Белите снежинки липсваха за поредна година. Завръщането им явно не беше запланувано, поне не край морето или някъде в близките райони. Тази вечер нямаше и толкова силен вятър, беше по-спокойно от обикновено. За сметка на това пък хората бяха оживени. Прозорчетата почти навсякъде светеха и то в най-различни цветове. Някои хора приемаха тези мирни и красиви дни като благословия. За такива ги имаше и едно младо момиче, преместило се да живее в този град. Тя беше студентка в една от частните гимназии там. За разлика от околните обаче, тя не харесваше средата си на живот и не защото беше нова или чужда.
Тази вечер вместо да се прибере при семейството си или да празнува с приятели тя бе решила да бъде сама и то навън. Не се бе постарала да украси апартамента си, не бе изгледала нито един коледен филм, не бе прочела поне един коледен разказ и не бе изслушала нито една коледна песен, което този месец би могло да се счете за престъпление. Тя обаче изобщо не мислеше за това в момента, а й се искаше тези дни просто да отминат. Празниците за нея са повод за безсмислени караници и събирания, на които хората опитват да покажат, че не са отшелници и да изтъкнат престорената си радост. Поне това бе видяла до сега. Съмняваше се в добронамереността на ,,приятелите” си. Всички те се спъваха един друг в университета, а и по принцип с цел да се проявят като по-добри. Това й се струваше глупаво и безсмислено, но вече не виждаше начин да ги промени, а й се искаше. Всяка коледа още откакто беше малка си пожелаваше да срещне поне един човек на този свят, на който да може да се довери, един човек, който не се меси в чуждите животи и гледа малко по-позитивно на нещата. Мечтата й не изглежда да се сбъдва за двадесета поредна година. Тя се бе сгушила на една пейка, беше й студено въпреки плътните пластове дрехи, с които се бе обвила. Избра да игнорира студа, а липсата на вятър й помагаше. Гледаше към звездите и се бе замислила защо хората са такива? Защо тя не бе виждала един човек, който да не мисли злото на околните? Изобщо съществуваха ли такива хора? Тя беше заминала точно поради причината, че родния в й град беше пълно със завистливи хора, които следяха всяко действие един на друг, без да мислят за собствените си, а това сериозно я потискаше. Уви, светът се оказа доста малък, а хората доста еднакви. Макар и на другия край на страната, положението и манталитетът бяха идентични. Все още загледана в звездите, тя каза:
– Иска ми се и аз да бях при вас. Далеч от всичко това. – Небето й се струваше толкова красиво. Мирно, спокойно и надалеч. Там всяка звезда си имаше място и не си пречеха взаимно, а напротив помагаха си, като поемат различни планети около орбитата си, без да си ги прехвърлят или спестяват. Блещукането им изглеждаше радостно и приветливо. Тогава тя за първа година щеше да промени желанието си: – Човек, какъвто търся, явно няма, затова тази година искам да ,,бъда една от вас“- помисли си тя, но не посмя да го изрече. Колкото и прекрасни да бяха звездите, да се лиши от земята, беше прекалено мрачна и тежка мисъл. – Какви ги говоря! – прошепна тя като упрек към себе си.
За миг тя затвори очи и се извини за мисълта си. Факт е, че не бе очарована от познатото й човечество и обкръжение, но надеждата за промяна я държеше и тя не искаше да се отказва. Тя щеше да продължи да търси щастието и хора, с които да го сподели, независимо от това, че тази задача изглежда като поредната неосъществима мечта. Отваряйки очите си, тя отново погледна към звездите.
– Искам да познавам добросърдечен и искрен човек, който да ме спаси от този негативизъм. – И очите й се насълзиха. – Поне един! – допълни тя. След това избърса почервенелите си бузи и забърза да се прибере. Не й се оставаше и секунда повече с тези мисли. Тя се наслаждаваше на мрака и на приятната тишина. Още от малка обичаше тъмното, то я успокояваше, защото през нощта можеше да е сама с мислите си или с някоя любима книга в ръка. Както си вървеше, загледана в звездите и планираше вечерята си за деня, някой я повика.
– Извинявай! – чу се зад нея. Нямаше на кого друг да говорят, затова тя се обърна.
– Познавам ли Ви? – попита тя, като се опита да припознае високото момче пред нея. То беше с дълга коса и очите му, макар и кафяви, блестяха заради светлината от уличните лампи.
– Не, но намерих телефон на онази пейка – каза той и посочи мястото, на което тя бе седяла до преди малко. – Няма никого наоколо и реших, че е твой.
– Оу, да, благодаря ти много! – каза тя, след като видя телефона си с калъфа на пеперуди в ръцете му.
– Няма за какво, не съм направил нищо специално – просто го видях и те настигнах..
– Не е така, много хора биха си го прибрали, а ти ми го върна, без дори да ме познаваш.
Той й се усмихна.
– Не е кой знае какво, ако приемем тези неща за нормални, може би повече хора ще ги правят..
Тя беше очарована от поведението и външността му.
– Защо си сама на Бъдни вечер – попита младежът и се почувства някак неловко от въпроса си. Та нали и той самият беше сам…
– Нямаше хора, с които да ми е приятно да я прекарам. Ами ти? – на свой ред го попита и тя.
– Аз нямах с кого да празнувам.
Това наистина я натъжи. Тя мислеше, че милите хора не би трябвало да са сами. Това момче й се стори още по-интересно.
– А, как се казваш? – попита я младежът, за да прекъсне неловкото мълчание.
– Ще ти кажа, но само ако празнуваме заедно.
Той й се усмихна и кимна в отговор на предложението й. Те продължиха пътя си заедно, минавайки по крайбрежната алея, докато си говореха. Да чуе как някой е запазил доброто въпреки много тежки от нейните препятствия, караше надеждата й за светло бъдеще да нарасне. Мечтите й някак си вече не бяха толкова невъзможни, а този нов събеседник със сигурност вече беше част от тях. Тогава тя реши, че младежът наистина е това, което тя си пожела. Една от мечтите й се бе сбъднала, точно тази, в която тя имаше някаква вяра. Щом го осъзна, побърза мислено да благодари на звездите за този подарък – толкова дълго го беше очаквала!
Това чудо нямаше да се забрави! То й даде шанса да превърне мечтите си в планове и да ги осъществи впоследствие…
……………………………………………………………………………..
– Наистина ли вярваш в чудеса? – попита я той.
– Щом си до мен вече толкова години – да! – отговори му уверено тя и в отговор той й се усмихна, а очите му блеснаха, точно като в онази самотна зимна вечер.
