Разказ от Мирослав Христов Асенов, 10 кл., Литературен клуб „Добродетели“, ЕГ,,Христо Ботев“, гр. Кърджали.
Рък.: Емилия Владева
Фотография: Владимир Добрев
Здравей, бабче!
Затъжи ли се за мен? Скоро не съм ти писал! Няма да се оправдавам – знам, че съм небрежен, но обещавам да си изкупя вината! Да, вярно е, че съм натоварен с много работа, но това не ме оправдава! Съвсем скоро ще съм при теб! Обещавам! Идва Бъдни вечер и знам, че искаш да сме заедно. И аз искам! Липсват ми вечерите край огнището.
Толкова съм се затъжил за теб! Как се справяш? Знам, че ти е трудно самичка. Дядо си отиде отдавна, а ние се преселихме в големия град и все времето не стига за нищо… Обещавам, че за Бъдни вечер ще дойда на село. Ще дойда да те видя и да се пренеса отново в най-хубавото детство, което прекарах при вас с дядо!
Ти си жената, която даде живот на мама! Ти си тази, която я възпита! Тази силна жена, която е мой пример, мой герой, мой скъп човек! Помниш ли, когато бях малък, не обичах да седя много на село ? Беше ми скучно да обикалям из нивята, да седя по цял ден на пек под слънцето. Но не защото не исках да ти помагам! Просто там нямаше деца, с които да ритам топка през деня, да играя на криеница или да ловя светулки вечер… А така ми се играеше… Но признавам, мила бабо, че това наистина са били най-хубавите ми години. Все още носталгично си спомням онези ценни уроци за живота, които научих от теб. Научи ме, че нищо в този живот не идва просто ей така, а идва с причина!
Бабичко, спомняш ли си, когато се събирахме аз, бате и двете ни първи братовчедки при теб. По цял ден ни беше забавно, аз бях най-малкият от всички и те излизаха без мен, но ти не ме оставяше и ме занимаваше с куп интересни истории от твоя живот! Учеше ме на житейския принцип да бъдеш успешен, искаше да бъда гордост за родата… И все още искаш! Не знам, успях ли! А хич не ми се иска да те разочаровам! Израснах на село, научен от теб на правилното и неправилното, падах, ставах , продължавах и достигнах, бабенце, до големия град. Приеха ме в най-елитната гимназия, онази, за която ти казваше: „там на излизане от град Кърджали“… Научи ме, че след всяка болка идва щастие! Научи ме, че трябва да вярвам в Бог, че Той е добър и често ни подлага на изпитания, за да провери нашата сила! Научи ме, че не трябва нищо да ме спира да сбъдвам мечтите си! Онези мечти, които ще те накарат да се гордееш с внука си.
Колко спомени… Връщам се носталгично назад, защото съзнавам колко са трудни днес времената – особено за старите хора като теб. Чудя се как свързваш двата края! И как винаги отговаряш с „добре съм“ или просто само се усмихваш благо. Или просто на Рождество разтваряше вързопчето с парите, заделени от скромната ти пенсия и казваше: „Това е за теб, това за батко ти, а това за двете ти каки – да си купите книги и да не ги харчите за нищо!“ О, милата ми, ти! Как ще ги похарча за друго! Та нали от теб научих, че днес сме тук, а утре ни няма на този свят и затова всеки трябва да остави тук, на земята, по частица от себе си… А, за да остави, трябва да е учен и много добър, да помага на хората и много да се труди!
Помня и онази пролет, когато загубих кака и вуйчо. Ти беше до мен, страдаше с мен, но беше по-силната от двама ни и се опитваше да ме вдигнеш на крака! И успя! Чудя се откъде е тая сила, дето носиш в душата си! Аз уж съм вече голям, а все за нещо страдам и се огъвам… Чак понякога се срамувам!
Винаги си била до мен в трудни моменти. И доста пъти си ме упреквала, че не слушам и си знам своето! Но това също така те и радваше, защото знаеше, че всеки човек има свой път и както казваше ти „Не трябва да гледаме в паницата на другия, а трябва да се постараем да бъдем различни!“ Да, бабо, колко си права! Ще продължавам да бъда различен и винаги ще давам поводи на другите да вярват в мен. Да ме имат за истински човечен и добър! Само заради теб и твоите съвети! Само заради любовта ти към мен и заради моята обич към теб !
И заради нашите пазители, там, горе, на небето!
Твоят живот е мой пример за достойно извървян път! Път, по който още дълго ще вървиш, защото ще бъда до теб и ще си те пазя! Ти си моят герой! Благодаря ти, че ме научи да вярвам на Бог, да вярвам в себе си и да не се подценявам, защото има нещо специално в мен, което е само на мен от Бога дадено и трябва и аз да го оставя на другите след мен. Силни думи са това и точно заради това не искам да те разочаровам.
Пиша ти и безкрайно се разчувствах като си спомних как ми обясняваше за любовта! Че това е страхотно чувство, че ще го изпитам веднъж в живота! Разказваше за любовта с толкова голямо желание и плачеше , защото твоята любов за съжаление вече не беше сред живите. Спокойно, бабо! Дядо се радва, че въпреки болестта ти, ти успяваш да оцеляваш, защото носиш Бог в душата и сърцето си! Ти си силна жена! А аз се радвам, че те имам! След като вуйчо почина, винаги си казвала, че най-лошото за една майка е да надживее децата си ! Така е, но се радвам, че Бог те спаси и не те прибра при себе си! Той знае колко си обичана и колко силно можеш да обичаш!
Ех, бабче, колко се разбъбрих! И пиша ли пиша! Ние, младите, не сме научени да пишем много – все гледаме в компютъра или в телефона, но виж, сега не усетих кога е минало времето! Толкова е тъмно навън! И тихо! Сега сме само ти и аз! И скоро ще бъдем наистина заедно! Колко си те обичам, мила бабо Минке! ! Страшно много! Ти си моята опора в живота и човекът, който ще съприживее всяка моя емоция заедно с мен!
Нетърпелив съм да те видя! И ще броя дните до Рождество, когато ще мога да те прегърна истински и да посрещнем заедно раждането на Спасителя!
С обич: Мирко
