Представяме ви две уникално красиви цветя от град Петрич – Станислава и Еми. Красиви със своето творчество, което ухае на пролет и може да донесе свеж полъх в живота ви. Всяка от тях по свой начин разказва за света, който ги вдъхновява да творят – Станислава чрез словото, Еми – чрез окото на фотоапарата.
Нека да бъде благословен пътят ви!
 |
|
Обичам да участвам във всяко състезание, конкурс, олимпиада, организационна, извънкласна или извънучилищна дейност, която привлече вниманието ми. Най-разтърсващото откритие за мен досега е писането. Преди 3-4 години колебливо поех по този нов път, но не след дълго осъзнах, че мелодията, която сътворявам на белия лист, е много по-красива от тази, която давам на света всеки ден. Така писането се превърна в изграждане на съвършения ми свят, докато неговите идеали не започнаха да променят мен.
През последните две години спечелих много награди. С някои винаги ще се гордея, като първото място със стипендия от националния ученически празник „За хляба наш” или посещението на Европейския парламент в Брюксел от конкурса на Мария Габриел. Но опитът и наученото през тези две години ми помогнаха да израсна умствено и духовно, което е най-голямата награда, която бих могла да получа.
Като цяло мога да се нарека един активен млад човек с будно сърце и още по-будно съзнание. С всяка година търся все повече пътища за личностно развитие и попадам на все повече непознати ъгли, от които да гледам света. Преследвам вдъхновението и мотивацията без да се замислям къде ме водят и никога не се отказвам от това, което съм започнала. Мечтите са цели, към които се стремя – няма значение колко високо са, щом ги виждам от мястото, на което се намирам. Вярвам, че всичко може да се постигне, ако достатъчно хора повярват, че е така.
Имам отношение към всичко, случващо се около мен, и се научих да не го крия, а да се боря за него. Преди бях срамежлива и си мислех, че мнението ми не е от значение, но осъзнах, че всяко мнение е от значение. Не се отказвам от каузи, които повечето смятат за изгубени. Винаги избирам да бъда от тези, които са начало на промяната, които показват, че има смисъл човек да се бори за това, в което вярва. А аз вярвам, че има надежда, има добро и има хора, които го носят в себе си. В мислите си живея в този съвършен свят, който съм си изградила, а щом се научих да гледам на действителността с вяра, се оказа, че тя не е толкова по-различна от съвършения ми свят. Тайната е проста – не спирам да търся мисли, хора и мечти, които ме правят щастлива.
Не мога да обясня цялата си философия за света накратко – за това купете книгата ми след няколко години от най-близката книжарница. Но дотогава ще продължа да черпя мъдрост, вдъхновение и надежда, откъдето ми попадне, и да бъда пример, който някой да иска да следва. Предлагам ви да опитате същото.
Житният клас носи надежда
Есе
Малко зрънце вяра…
Житен клас надежда…
В земята се ражда живот…
Обширните ниви се покриват със златния дар от Бог. За да се превърнат в нашето спасение, когато сърцата ни усетят аромата на изпечен хляб. И надежда покълва в душите ни.
Ръка набожно прави кръст…
И молитвените думи попиват в мекото тесто. Топло, като скътаната в сърцето майчина обич, силно, като земята, която ражда и побеждава. Тестото диша. То вдишва уханието на щедрите ниви, пълни с жито, пази уханието на разорана пръст, в която ще покълне нова надежда. Защото там, където има хляб, там има живот.
Тихо изречените думи благославят тестото. То трябва да стане готово за съкровения момент, когато човек изпитва благоговение пред силата и светостта на вечния кръговрат, запазен в слънчевите плитки върху хляба. И го наричат за дом и деца, за изобилие и плодородие, за небесна закрила в трудните времена на живота. И му говорят да пази добрия късмет, да носи любов, да събира в сговор и грижа за живота.
Ръцете, които замесват…
Топлите длани галят тестото, нежните пръсти го оформят. Допирът го изпълва с народната обич. Уханието на изпечения домашен хляб носи духа на дома, усещането за уют и близост между поколенията. Хлябът е ценност на семейното битие. Уважението към хляба изразява почитането на живота, на безценното духовно богатство, защото в него е събрана древната мъдрост на народа, че никой не е по-голям от хляба, затова с почит към него посяга и бедният, и богатият.
Ръцете, които изпращат…
Дават късче след късче хляб от своето сърце и махат за довиждане, без да знаят, че казват сбогом. И остават празни. Колелото на живота отброява година след година, но в угасналото домашно огнище хлябът отдавна горчи. Ръцете остаряват, стават по-уморени, но продължават да чакат пред малката софра. Прегръщат в мислите си за последно, а хлябът изстива в ръцете, които изпращат, но пари от мъка в ръцете, които го взимат на сбогуване. Някой напуска своя дом и в бродирана кърпа, в която крие маминия хляб, завива тъжното си сърце.
Ръцете, които посрещат…
Треперят от радост и вълнение и подават хляб и сол. И душата се изпълва с благословена сладост, че посрещат един живот, намерил обратно своя път. Като медена пита сърцето поднася обичта си, защото е пълно, защото домът е пълен и корените на дървото на живота отново ще пият от живителния извор на дома, не само на спомените.
Ръцете, които разчупват…
Белязани от бръчките на дълголетния живот, най-старите и загорели от слънцето, което пече над златните класове, ръце с всяко парченце хляб предават частица от мъдростта си. Учат ръцете, които поемат, на доброта и търпение. Труден е пътят на живота. Понякога те търкулва по неясни пътища, но докато има кой да разчупва хляба на софрата, имаме най-голямата опора в житейските кръстопътища – стара майка, смирен пред живота баща, които пазят душата на хляба, защото знаят колко е ценен споделеният залък.
Ръцете, които даряват…
Те не обедняват. Да можеш да дадеш на бедния, на гладния, на скитника не просто парче хляб, а увереност, че болката може да бъде разбрана и споделена. Да дадеш надежда, че доброто не е избягало от човешкото сърце. И макар бездомен или в студенината на дома, другият да се почувства достоен да получи дял от хляба на живота. Благородството на душата е събрано в даващите ръце, които спасяват нечия друга душа. Велико нещо е животът. С благодарност и молитва всяко поколение посреща живота и се покланя до земята на силата, която управлява света, поднасяйки и на небесата от своя свещен хляб.
Едно малко зрънце, покълнало с вяра…
Един житен клас, пробуждащ надежда…
Един топъл хляб, замесен с любов…
Откъсвам парченце от хлебното божие спасение и душата ми се усмихва с благодарност. Сега тя е изпълнена с безценните дарове на житното зърно, златния клас и святия хляб –
вярата, надеждата и любовта!
Светът е градина с различни цветя
Приказка
Имало си всичко Слънцето – било най-голямо, най-важно, в средата на безкрайния свят. Било се оженило, имало си златен дворец и златна колесница, с която обикаляло небесната шир. Какво още да иска? Но то искало. И по това приличало на хората, все нещо не му достигало. Било младо. Трябвало да поживее и да помъдрее…
Натъжавало се често Слънцето, защото само било господар на деня. Разхождало се гордо и важно, а нямало с кого да разглежда безкрайните си владения – Луната и звездите били господари на нощта. Решило Слънцето да си потърси приятел, който да е като него. Събудило се на другата сутрин, измило се, сресало лъчите си – да е хубаво, и заоглеждало долния свят.
Погледнало наляво, погледнало надясно, почудило се откъде да започне. Къде да си намери приятел, който да прилича на него? Накрая се спуснало надолу и се озовало пред малка срамежлива теменужка. Докоснало я с един топъл лъч и учудено попитало:
– Защо си толкова незабележима и плаха? Аз търся някой като мен, а ти си различна!
– Аз съм мъничка и неуверена. Не съм като другите големи цветя, които всички харесват. Не вярвам, че съм нужна на света. Какво може едно толкова малко цвете – споделила тъжно теменужката и се скрила под едно листо.
Слънцето продължило напред, мислило си за красивия й лилав цвят. Скоро пред него се появил строен нарцис. Трепнало сърцето на Слънцето.
– Защо си толкова наперен и самовлюбен? Ти си жълт, но не приличаш на мен!
– Аз съм достойно и красиво цвете и съм уверен в своята сила. Всеки, който ме види, е пленен от цвета и аромата ми, защото превъзхождам всички останали.
Мислейки си за смелостта на красивия нарцис, Слънцето попаднало на зюмбюла. Дълго разглеждало странното цвете и накрая попитало:
– Защо си различен от всички останали? Единствен си, но не си като мен!
– Аз съм нежелан и пренебрегван, ароматът ми е по-силен и това дразни другите. Но не се оплаквам, защото аз се харесвам такъв, какъвто съм.
Слънцето отминало необикновеното цвете и поседнало да си почине до една маргаритка.
– Защо си така весела? Малко приличаш на мен, но пак си различна!
– Аз нося мир и спокойствие на останалите. Грижа се за тях, а всяко мое листенце им подарява обич.
Сбогувало се Слънцето с добрата маргаритка и видяло една самотна момина сълза.
– Ти си крехка и изглеждаш тъжна. Аз търся приятел като мен, а ти си толкова различна!
– Тъжна съм, защото съм винаги сама, а така силно желая да имам приятели. Но ме е страх да не бъда наранена…
Не можело да се начуди Слънцето, сякаш за първи път поглеждало в сърцата на цветята. Разглеждало света и погледът му се спрял на една прекрасна роза.
– Не разбирам защо имаш бодли. Не си като мен, но си толкова красива!
– Бодлите ми трябват, за да се защитавам. Вече не знам на кого мога да се доверя, кой ще ме излъже или предаде.
Слънцето се замислило над думите на прелестната роза и продължило пътя си. Натъжило се, че и този ден ще се прибере без приятел. Погледнало към зеленото поле – толкова било широко, просторно, като небето. И цялото било жълто! Ококорило очи от почуда Слънцето и видяло хиляди слънчогледи да потрепват от вятъра. „Те са като мен! Кръгли! И имат златни лъчи!“
Не се сдържало Слънцето и викнало:
– Хеееей, искате ли да ми бъдете приятели?
Размърдал златни снопчета най-големият слънчоглед и казал:
– Ти обикаляш от край до край небето, пращаш лъчите си на цялата земя, имаш целия свят. Ние всички сме твои приятели. Но досега просто не си се интересувало от нас. Всички цветя те обичаме.
Заиграло Слънцето, запяло, затупкало сърцето му. Не знаело, че топлината, която пращало на земята, можела да топли и неговото сърце. Погледнало с нови очи владенията си и подало слънчева ръка на всяко цвете:
– Мили, прекрасни цветя, вие всички сте различни – малки, големи, ярки, срамежливи, забележителни, обикновени, красиви, бодливи, дръзки или неразгадаеми. Вие сте моят свят! И го правите красив, богат и интересен. Досега само го притежавах, исках да го владея и управлявам… Вие ми показахте, че светът е прекрасен, защото е различен. И всеки заслужава да бъде обичан, защото е нужен на земята, защото е специален…
Трепнали сърцата на цветята.
Развълнувало се сърцето на Слънцето.
Колко хубаво било да обичаш това, което притежаваш!
Мечта за Рай
Есе
Бог създаде света. И прогони тъмнината със светлия ден. И той се огледа в простора. А после прати на земята своята любов, за да се родят цветята. А те да мечтаят за звездите… Прекрасен свят. Разумен. Подарен на човека да го владее с радост. Рай.
Колко красиво! И простичко!
А „от Рая са ни останали децата, цветята и звездите…“ Тази мисъл ме развълнува, прозвуча ми толкова красиво и с някаква дълбока тъга, че сме изгубили нещо ценно безвъзвратно.
А как сътворяваме ние нашия рай… И какво творим, като малки богове… Първи ден – обиди. Втори ден – омраза. Трети ден – страх. Четвърти ден – насилие. Пети ден – лъжи. Шести ден – гняв. На Седмия ден се наслаждаваме на чуждото страдание, на чуждата непривлекателност, на чуждата бедност… Различни сме като земята и небето, открити сме като деня, крием тайни като нощта, но Бог е сътворил такъв света от любов. Създал ни е да бъдем като него – да можем да виждаме във всичко красотата. Вдъхнал е в душите ни от своята мъдрост – да можем да приемаме и разбираме всяко създание в единствения свят на свободния избор.
Можем го! Сърцата ни го могат!
А ги заключваме, прогонваме, забравяме…
Днес не живеем в райското блаженство на Едем. Живеем в мултирелигиозен, мултикултурен, мултиетнически свят, който крещи за толерантност и търпимост. Късаме без любов света на парчета, делим територии, пари, обичта… Борим се за права, купуваме уважение и власт… Критикуваме, осъждаме, присмиваме се на другия, различния, странния… Живеем в модерния хаос, живеем и в собствения си човешки свят. В разпокъсаното на различни светове битие желанието ни за свобода се е превърнало в агресия, провокативност, нетърпимост. Издигаме все по-високи стени между самите нас. Покоряваме космическите пространства, а все по-трудно докосваме душата на другия. Искаме повече да имаме, а все по-лесно се разделяме с ценностите, с хуманността. И се чувстваме пусти и празни. Не е лесно да се опитомяваме днес. Това е отговорност, добронамереност и толерантност. И когато успеем да надникнем в нечий малък свят, когато зад различието видим същото, което крием в собственото си сърце, тогава разбираме, че това е истинското душевно богатство.
„Всички сме цветя в градината на Бог.“ И Бог ни обича.
Колко простичко! И красиво!
Светът е нашият дом. И сме създадени да бъдем щастливи. Дошли сме с различни пътища, но те всички искат да водят до обич, споделеност, уважение, приемане. Светът не е враждебен, защото е различен. Светът е прекрасен, защото е различен. Враждебен е, защото сме забравили, че всички сме цветята на Бог, неговото най-възвишено творение, а още не сме се научили лесно да обичаме, бързо да прощаваме, радостно да даваме, да носим в себе си търпение и търпимост.
Но Бог вярва в нас!
Ние сме създадени от него малки богове. И можем да живеем в неговата градина сред любов и мир, ако си позволим да гледаме света с очите на Бог – с очите на нашето сърце.
Под звездите светът е красив!
Ако го направим и добър, тогава няма да ни липсва Раят!
Национален конкурс „Хората – еднакви и различни“
Коледни вечери
Есе
Светът тъгува, гладува, ходи беден и бос, сгушен в своите дрипи, разкъсани от омраза, страх и насилие. Голям е, а не може да утоли алчността, не може да засити егоизма. Лута се из безбройните си пътища и чака сълзите на Бог да го измият, да го пречистят, защото и Бог ще заплаче от мъка за този свят.
Светът отчаяно се нуждае от чудеса!
От много чудеса!
И земята е уморена… От войните, от бедствията… Страда за хилядите малки телца, които не могат да достигнат брега й, плаче за утихналите стъпки, които няма повече да я прекосяват. Иска да закърпи раните си, откъснатите парчета земя…
И тя има нужда от чудо!
А сърцата… Заключени са, чужди, далечни, обезверени, ранени или празни… Но дълбоко навътре, в най-далечното и уплашено ъгълче, всяко сърце пази надеждата, че ще намери обич, разбиране, приемане, че има кой да го утеши, подкрепи, изслуша…
Всяко очаква своето чудо!
…Мислите ми приличат на зимна виелица. Завихрят се, разпиляват се, после се успокояват и подреждат…
Ще се случи чудо!!!
…Вървя из осветените улици. Ярки звезди блестят високо в безкрая. Дърветата са отрупани със сняг, а къщите весело светят, украсени от коледния дух. Луната спуска своя бял лъч светлина. Сякаш дори земята е щастлива в тази зимна вечер.
Вървя… И градът не е пуст и мрачен. Наблизо минава жена с малко момиченце в ръце. Развълнувани пристъпват през прага на своя дом – за детето ново семейство. Една добрина дарява едно забравено детско сърце с дом, любов и щастие за цял живот. Истинско коледно чудо!
По-нататък дочувам детски смях… През прозореца виждам две щастливи деца да украсяват своята коледна елха. Подреждат играчки, увиват гирлянди, светват лампички. Радват се на коледния дух. Но той не носи само красота. Той сближава, прави времето специално, споделено с любимите хора. А тези искрени детски усмивки са едно голямо коледно чудо.
На отсрещния тротоар седи зъзнещ от студ просяк. Забързаните хора безразлично подминават плахо протегнатата му ръка. Но един човек се спира… След това продължава усмихнат своя път, защото знае, че е направил добро. А това е смисълът на празника. Един малък жест на човечност е коледно чудо за някой друг.
Улицата е дълга. Разказва много истории… И всяка има своя различен герой. И всеки има нужда от чудо. В малката празна къща стара жена седи сама, загледана в снимките на семейството си. И тогава, в тишината на мига, Бог чува молитвите й и на вратата застават близките й, децата… Животът има смисъл, животът продължава и истинската радост е в хората, които обичаме. Разбирателството, споделянето, любовта – това са тайните чудеса на коледния празник. А самотното сърце не би могло да ги разпознае.
Някъде дете оздравява, другаде някой дава прошка, завръща се, получава нов шанс, нова възможност да живее, да бъде щастлив, да обгрижва, да започне отново, да намери смисъл, да продължи, пак да се научи да мечтае или просто да открие друго сърце… Много малки чудеса, но истински, нужни, за да не се загуби вярата, че доброто го има, че Бог не ни е забравил, че за света има надежда. Изпитания ще има, но те ще се преодоляват, защото силата на сърцата е в благородството, щедростта, приятелството… Коледният дух е в желанието да правим нашия малък свят и красив, и добър. Най-големите коледни чудеса са безценните богатства, които Бог е посял в душите ни. В малкото зрънце вяра, че сме достатъчно силни да застанем над егоизма, алчността и омразата и можем да бъдем добри хора.
И ако просто се обичаме,
чудесата няма да се
случват
само на Коледа…
Ухание на есен
Есе
Мирише на есен.
Мирише на тъжна любов.
Земята се разделя с лятото, отново се сбогува с цветята. Остават само дърветата. Горди в самотата си изпращат листата за последен полет.
Понякога тъжна е любовта и към хората. И те са като есенни листа. Толкова безпомощни пред ветровете на живота, но и толкова красиви в своя цветен танц. Вятърът ги носи, те не знаят къде да отлетят, но вдъхновени от свободата си се носят, без да питат… А после… просто искат да паднат някъде и други листа да ги прегърнат.
Тихо е.
Потъвам в тишината на своите мисли. И се издигам все по-високо, все по-високо – до съвършенството на природното превъзходство. И пак потъвам – в тайнствеността на есенната магия. Един кръговрат на възторг и тъга, на мимолетна красота и вечност.
Слънчевите коси сияят, ухаят, разпиляват се между клоните и докосват земята в мекия й хлад. Душата й се събужда от въздишката на вятъра, готова за още една раздяла, за още една нова среща и притихва развълнувана от играта на цветове и сенки.
Всичко се смълчава до старото дърво. Суетата на живота се смирява в гордия ръст на горския великан. Очите попиват с възхита всяка бразда от величието му. А отгоре короната му изсипва цветовете си над земята.
И едно листо се откъсва, полита, пада само…
Едно широко червено дъбово листо прилича на пламък, изгарящ в своите чувства и страсти по пътя на живота, като туптящо сърце, което копнее за любов. Създадено да изпитва, да изживява, да се наслаждава на всичко, което животът донася. И цветът му продължава да гори с есенна любов.
И друго полита…
Наблизо се откъсва едно светло брезово листо, което започва бавно и несигурно да пада. Плахо изостава от останалите, но решава да остави миналото и да намери нов път. Страхува се, но някъде дълбоко в съкровеността на сърцето си усеща нуждата от щастие. Докосва тихо земята и се сгушва в топлата и близост.
И още едно напуска своя дом…
Златистожълтото яворово листо приковава вниманието на гората. Дори вятърът затаява дъх пред слънчевата щедрост на есента. Със замах се спуска при останалите – успокоени и изживели своя красив живот. Усещам аромата на покой, но и на есенното сърце, което уморено заблестява в златния си сън.
И още едно…
Едно малко, преждевременно откъснало се буково листо, с жълто-зелен цвят препуска с любопитство по своята съдба. Щастливо и вдъхновено от света се радва на съвършеното разнообразие. Душата му разпръсква младост и безгрижие. Весело се понася с волята на вятъра и наивно се привързва към всяка гледка, всяко усещане. Изпълнило мислите си със сладко вълнение, то тупва леко върху есенното одеало и потъва в мечтание.
И пак…
Отвяно от далечна липа, преминава изживяло вече младостта си кафяво листо. Леко накъсано от житейските премеждия, смирено приближава мекотата на вечната земя. Не търси отговори – познало е мъдростта на живота, тайните на света. И разбрало техния смисъл, то се наслаждава на последния си полет в душевен мир. С блажена радост достига земята и тихо си отдъхва. Заспива със своите спомени…
Слънчевите коси сияят.
Земята ухае на есен.
Тъжно, но красиво сбогуване в края на един път. А дълбоко в сърцето на есента спи очакването за нов свят, за нов живот. Хиляди копнежи за красотата и щедростта на земята. И хиляди листа, за които пътят свършва с един вълнуващ и изящен полет, изживян в уханието на есен.
Станислава Стефанова
 |
|
Търпение, увереност в себе си и възможностите си, поглед към света от различни ъгли са само част от богатството на това да се занимаваш с фотография. Сигурна съм, че това изкуство на погледа ще продължи да развива и други мои качества и да ме вдъхновява за нови и различни идеи, които ще търсят своята реализация. Участвала съм в много фотографски състезания и с радост мога да кажа, че трудът ми никога не е оставал незабелязан или неоценен и имам награди от големи национални и международни фотографски конкурси.
В днешния свят на бързо технологично развитие фотографията е занимание, което отваря много врати и разкрива неограничени възможности и хоризонти за тези, които са готови да й се отдадат напълно. За мен тя е толкова лично и съкровено нещо, че не мога да си представя какъв би бил животът ми без нея… Едва ли би бил живот.
За мен е много важно във всяка снимка да пресъздам ситуацията, реакцията, мястото, състоянието, дори и в няколко различни варианта, не само както го вижда моето око… Искам да дам живот на всяка фотография, искам тя да може да бъде разбрана от повече хора и да ги докосне. Всяка снимка запечатва конкретно изживяване, миг от живота, състояние на духа, копнеж или скрито душевно движение. И тя е поглед не само към запечатаното изображение на света, но и надникване във вътрешния свят на фотографа, който погледът му проектира върху няколко квадратни сантиметра хартия, но разказва лични истории и говори за усещането за красота.
