It is clearly that nowadays, the number of students, discussing how to improve on their school’s system, is increasing. The major question to be considered is that whether we are really able to remedy the situation of our educational productivity and if the answer is yes, then how to cope with this challenge?
To start with the fact that it’s been decades since educators have been setting forth the ideas they have come up with but these people struggle to provide equitable opportunities for all students.
Moreover, today in 21st century all the technologies are making an impact on our education and this means that perhaps in 15 years, pens and books will be replaced completely by computers and tablets. Our children will attend the so-called “smart schools” founded mostly on this type of modernization, so the only thing we can anticipate is more elaborated electronic devices and false intellect.
Furthermore, because of this development we are slowly losing the humanity in ourselves. In fact, without realizing, these inventions will soon displace completely everyone of us so we have to preserve our thorough existence. We should renew our connection and the way to carry out this wish is to renovate our association.
Likewise, we can’t know for sure what will be the circumstances in the future but we have to support each other’s concept if we want а successful evolution of the events concerned to our progress. Undoubtedly, for an education to be thrivingly implemented at any school, teachers have to contribute to this to happen. They should encourage students` creativity and their mindset, in order to help them make headway because they should be prepared for the life after school. Teachers should boost students` self-confidence so they can express themselves more unfalteringly as well as they should be given opportunities to develop their qualities in a versatile way.
On the other hand, there are some children whose notions of a prospering life are being distorted because they look upon success as a race between them, and in fact, they are actually right but they forget to be humans with each other. Everybody is striving for getting good grades, and there is nothing wrong with it, but it mustn`t be at the expense of their personal skills.
However, there are lots of pupils complaining about how arid and humdrum are the lessons they have been taught. All of this speaks about how weary these students are that every morning they wake up they have to force themselves to get up and go to where they call hell. With this in mind, we should ponder over why they don`t look forward to the next school day.
In my opinion, most of the teachers aren`t aware of how to hold pupils` attention. I think they should give them more chances for participation. For instance, by allowing a student to run a lesson you can assess their understanding of a topic from a different perspective. In this way, they would feel more appreciated and it would be more likely for them to join in the class more often because of the motivation.
To the question what will the classrooms look like in 15 years, I would answer in this way. As I said earlier, the technology will conquer our schools, so it is likely that the teachers in the future are going to use more interactive boards and multimedia. In fact, perhaps our student books will be replaced by electronic ones or tablets by which we will watch our video lessons. In all probability, parents will be able to check our marks just by clicking on some buttons on the keyboard at home.
For a more beneficial work, it would be effective if more teachers taught us. For instance, not everybody is good at Maths, so it would be usefully if at this class 4 or 5 teachers could help the students with the difficulties they have. Everyone can learn in their own way at their own speed in a way that maximizes their potential and we must not forget that there are lots of options a lesson can be taught, from working in teams, to watching videos, to playing learning games.
Significantly, I believe that every problem can be worked out by common effort. If it depended on me I would put forward the idea of carrying on conversations with various people. The point here is that, it would be usefully for all students to be witnesses of someone`s story because everybody has something to offer the world, something that waits out there to be seen and heard not with eyes and ears but with another person`s heart.
Actors, singers, or just ordinary people we do not know should be invited at schools to retell us how much they spared no effort to make their dreams come true in order to become who they are now. Thanks to this, we would be given useful pieces of advice about life beyond high schools and universities. In my opinion, this is the way to make more children improve their own abilities because they should learn that every goal they set, can be achieved and that they are the only one who they need to believe in themselves.
In conclusion, the progress is a long mission and it won`t happen overnight, but still have a chance to plant the seeds now and let them grow over time. I believe, the success is bound to come on, provided there is hope and judicious people, willing for a change.
Anita Asenova
Да живеем в една „умна” среда през 2030 г. – шансове и предизвикателства
Ясно е, че в днешно време броят на учениците, дискутиращи как да се подобри училищната система, нараства. Основният въпрос, който трябва да се обсъди, е дали сме наистина способни да подобрим положението, в което е нашата образователна продуктивност, и ако отговорът е да, тогава как да се справим с това предизвикателство.
Да започнем с факта, че са изминали векове, откакто нашите възпитатели са започнали да излагат идеите си, за които са се сещали, но тези хора продължават да срещат трудности в осигуряването на благоразумни възможности за всички ученици. Още повече, днес в 21-ви век, всички технологии влияят на нашето образование, а това означава, че може би след 15 години химикалите и книгите ще са заменени изцяло от компютри и таблети.
Нашите деца ще посещават така наречените „умни училища”, основани основно на този тип модернизация, така че това, което можем да предвидим, са повече разработени електронни устройства и изкуствен интелект. Освен това, благодарение на това развитие, ние бавно губим хуманността в нас. Всъщност, без да осъзнаваме, тези изобретения скоро ще изместят всички нас, затова трябва да запазим цялостното ни съществуване. Трябва да подновим нашата връзка, а начинът да изпълним това желание е да възстановим общуването ни.
Също така, няма как със сигурност да знаем какви ще са обстоятелствата в бъдеще, но ние трябва да се подкрепяме по отношение на общите ни представи, ако искаме успешен развой, засягащ нашия прогрес. Без съмнение, за да бъде образованието ни процъфтяващо, изпълнено във всяко едно училище, учителите трябва да допринесат за това. Те трябва да насърчават ученическата креативност и мислене, за да им помогнат да прогресират и да бъдат подготвени за живота след училище. Учителите трябва да повдигат тяхната самоувереност, за да могат да се изразяват по-сигурно, както и да им предостяват възможности да развиват техните умения във всестранни насоки.
От друга страна, има ученици, чиито представи за благоденствуващ живот, са изкривени, защото гледат на успеха като на състезание между тях. И всъщност са прави, но забравят да бъдат хора един с друг. Всеки се стреми да получава добри оценки, в което няма нищо лошо, но не трябва да бъде за сметка на личностните умения.
Разбира се, има и ученици, които се оплакват колко скучни и „сухи” са уроците им. Всичко това говори колко отегчени са тези деца, че всяка сутрин, в която се събудят, те трябва да се накарат да станат и да отидат на място, което наричат ад. Имайки предвид това, трябва да се замислим защо тези хора не се вълнуват за поредния ден в училище. По мое мнение, повечето учители не са наясно как да задържат вниманието на учениците. Мисля, че трябва да им дават повече шансове за участие.
Например, позволявайки на ученик да проведе урок, можеш да оцениш едно различно схващане по всякакви теми. По този начин, ученикът ще се чувства оценен и е по-вероятно да взима често участие в часа, заради мотивацията.
На въпросът как ще изглеждат класните стаи след 15 години, ще отговоря по този начин. Както споменах по-рано, технологията ще превземе училищата ни, така че вероятно възпитателите ни ще използват повече интерактивни дъски и мултимедия. Всъщност, може би учебниците ни ще бъдат заменени с електронни такива или таблети, чрез които ще гледаме видео уроци.
По всяка вероятност, родителите ни ще могат да проверяват оценките ни, само чрез кликване на няколко бутона на клавиатурата вкъщи. За по-ефективна работа ще бъде полезно, ако ни обучават повече учители. Например, не всеки е добър по математика и ще бъде разумно, ако в този клас 4-ма или 5-ма учители помагат на децата със затрудненията, които имат. Всеки може да учи по негов си начин, със скорост, която достига максималната степен на потенциала му, а ние не трябва да забравяме, че има много начини един урок да бъде научен, например чрез екипна работа, гледане на видеота, играене на игри и т.н.
Важно е да вярваме, че всеки проблем може да се разреши с общо усилие. Ако зависеше от мен, бих изложила идеята да говорим с различни хора. Смисълът е, че ще бъде полезно за всеки ученик да бъде свидетел на нечия история, защото всеки има какво да предложи на света, нещо, което чака да бъде видяно и чуто, не с очи и уши, а със сърцето на някого другиго.
Актьори, певци или просто обикновени хора, които не познаваме, трябва да бъдат канени в училищата, за да ни разкажат колко усилия са положили, за да сбъднат мечтите си и да бъдат, това, което са в момента. Благодарение на това, ние бихме получили съвети относно живота след гимназията и университета. По мое мнение, това е начинът повече ученици да подобряват способностите си, защото те трябва да се научат, че всяка цел, която си поставят, може да бъде изпълнена, и че те са единствените, които са им необходими, за да вярват в себе си.
В заключение, прогресът е дълга мисия, която няма да се изпълни веднага, но ние все още имаме шанс да посадим семената сега и да ги оставим да растат във времето. Аз вярвам, че успехът е сигурен, при условие, че имаме надежда и здравомислещи хора, жадуващи за промяна.
Анита Асенова
|
|
Изкуство против дрогата
Есе
“Изкуство против дрогата“. Да си „против“ е да си в несъгласие с нещо, а когато до него е поставена „дрога“, вече става въпрос за преодоляване на проблем. И ето един вариант на напълно възможна ситуация и начин да се справим с нея.
Тази вечер ти ще се прибереш в любимия си дом – любим, защото там ще бъдеш посрещнат от някого, когото те е чакал през целия ден, копнеейки да те прегърне. Чакал е, но не напразно.
Преди да се завърнеш обаче, ти се срещаш с нея – с реалността такава, каквато е, може би дори малко по-истинска, отколкото e била в представите ти. Сам, ей там, неприлично сам, изоставен от всички, които е обичал, напуснал всичко, някога носело му удовлетворение, захвърлил сякаш в бездънна яма всички спомени, красели някога живота му, останал без свидно своето вкъщи, наскоро „взел“ поредната доза, седи върху студения асфалт под уличната лампа, с надежда тя да стопли малко, ако не тялото, то поне сърцето му… И потръпва, взирайки се в мрачната, безлюдна улица. Тогава го съзираш и се спираш стъписан, а очите ти, пълни със страх, проблясват под мъждукащата светлина на онази лампа. В главата ти мигновено нахлуват майчините думи, изречени по време на снощната, семейна вечеря, протекла в съпровода на телевизионните новини. А нейното изказване гласеше: „Погледни го! Загледай го и го запомни добре! Помни, че не искаш да се превърнеш в него, защото е опасен и може да те нарани!“ Да, тези думи не са толкова красиви, нали… Но прозвучаха точно така, когато на екрана показаха същия този човек, пред когото си изправен сега. А той е по-реален от всякога. Ти го подминаваш бегом, запечатвайки лицето му завинаги, с упование да не се превръщаш в него, а той продължава да чака някого или нещо да запали онова огънче в сърцето му. Чака, но напразно.
Вървиш и не спираш да мислиш за срещата си с този „така опасен“ непознат. Вече се намираш в любимия си дом, а така жадуваната прегръдка най-после е факт. Сигурен и защитен, разказваш на майка си за преживяното и в замяна получаваш „Нарани ли те? Добре ли си?“ Но не те е наранил и тя все пак остава спокойна или по-точно блажена. Разбира се, получаваш предупреждение следващият път да заобиколиш, за да не го срещаш повече.
Отиваш на училище на другия ден, а за твоя изненада, учителката ти е предвидила за часа кратка дискусия с водеща тема „Борбата с наркотиците“. Каква ирония е да си мислиш, че си така компетентен по въпроса. Е, за зла участ не си. Госпожата задава въпрос: „Може ли да бъде опасен един човек, който употребява наркотици?“… Какво имаш да губиш…, мигновено и гордо заклеймяваш необмисленото: „Разбира се, той може да те нарани! Не трябва да допускаме да се превръщаме в тях!“ Местоимението “тях“ го произнасяш с такава неприязън, сякаш чрез него визираш същества от друга планета, без да осъзнаваш колко много грешиш. И така… крайно възмутената от отговора ти преподавателка продължително те гледа неодобрително без да отронва дума, а ти все още недоумяваш на какво се дължи това така измъчващо те мълчание. Минута по-късно тя подема нейните виждания по собствения си въпрос. Думите се леят една след друга, а нещо в теб трепва и твоят светоглед претърпява пълна промяна. А съм убедена, че същото се случва и с някои твои съученици, изразяващи не по-различно от твоето мнение… И ето няколко души, схванали смисъла на всеки изминал ден от живота – стремеж да сме по-добри.
Отново си вкъщи при любимите си хора. Разказваш на майка си за случката в училище и започваш да я убеждаваш колко се е залъгвала през цялото време по отношение на хората, зависими от наркотиците. Накрая спираш и ето… още едно човешко същество, което на идния ден ще разсъждава и действа по-добре, дори „с повече добро“. Така този човек ще предаде на друг, думите на сина (дъщеря) си, който пък след време ще направи същото, а накрая неусетно ще се окажем верига от здравомислещи хора с изцяло нов мироглед.
И сега се обръщам към всички читатели и не-такива, с първоначална преценка, съвпадаща с това на въпросното дете и неговата майка. Да, всички имаме право на свобода. Свободата е възможност да проявиш собствената си воля по правилен за теб начин. И като един свободен човек ще си позволя да представя моето становище, което вероятно, поне донякъде съвпада с това на учителката на нашия герой.
Вярвам, че всичко, което ни се случва, е с причина и няма нещо, което не можем да преживеем. Един човек, зависим от наркотици, не е нещо повече от мен или теб. Той е болен и се нуждае от помощ. Случвало ни се е да бъдем застигнати от неприятна вест, с която всеки се справя по различен начин. Тогава и ние се нуждаем от помощ, без да си даваме сметка какво би последвало, ако нямаме рамо, на което да се опрем в такъв момент. За съжаление, никой не е застрахован и някои от нас, наистина в трудни ситуации нямат към кого да се обърнат дори за най-елементарен разговор. Тогава решават, че наркотиците ще им помогнат да се справят сами. И доста често са прави, щастливи, че са преоткрили „радостта от живота“, забравят за страничните ефекти на наркотиците или ги разбират прекалено късно, вече ставащи свидетели на собственото си разпадане. И всички тези свидетели, те не са опасни, а просто „викат“ за помощ.
Една зависимост, съвсем невинна, може да доведе до съвсем не толкова непорочни крайности, въпреки това сме безсилни срещу предотвратяването на предопределеното. Може би всеки от нас до различна степен трябва да се замисли, че среща с един зависим от наркотици човек не винаги означава беда. Може би означава шанс, шанс да помогнем, шанс да подадем ръка, да направим добро някому, без да очакваме нещо материално в замяна. Може би трябва да се замислим какво би означавало това за един такъв човек. Повярвайте, едно такова деяние би спасило нечий живот. И тези местоимения „някому“ и „нечий“ съпроводени от „добро“ и „живот“ звучат много по-обнадеждаващо от студеното „тях“, нали? И какво по-прекрасно от това да дадеш надежда някому, надежда, която да бъде оправдана? Какво по-красиво от това да запалиш онова така жадувано огънче в нечие сърце? А има ли нещо по-значимо от това да бъде спасен човешки живот и точно ти да си причината за това щастие? Ако има, нека, моля, да бъде разкрито.
Изкуството е начин за пресъздаване на красота… И така, нека се върнем в самото начало – нещо красиво се бори срещу нещо грозно, но няма как красотата да се справя сама, трябва хората да се притекат на помощ. Хората сме тук на Земята… Сега се сетете за всеки път, в който някой е произнесъл… А ако не можете да си припомните такъв случай, то аз ще го кажа: „… ще му/й помогна, хора сме!“ Да хора сме, но не достатъчно, а затова трябва приживе да се учим да бъдем такива. Нека да бъдем едно, една цялостна красота, която може да надмогне всеки проблем. А резултатът ще бъде, че в края на деня, всяка душа ще е чакала своето огънче, чакала е, но не напразно, защото доброто е вътре в нас.
Анита Асенова
