 |
|
Някои от изключителните постижения и отличия на Криста през последните 10 години са:
Диплом за принос в израстването на ЕСПА като образователна и културна институция– 2016 г.
ЕСПАР 2017 за Изключителен принос към ЕСПА
ЕСПАР 2015 за най-ярко присъствие в живота на ЕСПА
ЕСПАР 2014 за талант на годината
ЕСПАР 2017 за музика
ЕСПАР 2016 за журналистика
ЕСПАР 2013 за спортни постижения
ЕСПАР 2017 за златен отличник
ЕСПАР 2012 за английски език
ЕСПАР 2014 и 2016 за испански език
ЕСПАР 2011 за изискано поведение
Криста е носител на десетки награди от национални и международни конкурси, между които:
- Спечелена стипендия по Проект „1000 стипендии“
- Финалист на Националното състезание по български език „Стъпала на знанието“
- Първа награда за проза на Международния литературен конкурс „Аз обичам Черно море”
- Втора награда от Националния литературен конкурс на името на Стамен Панчев
- Специална награда на Втори литературен конкурс „Какъв ще е светът, ако нямаше театър“
- Втора награда от Националния конкурс „От Коледа до Васильовден“
- Сребърен и бронзов медал на Международното математическо състезание „Математика без граници”
- СПЕЦИАЛНА НАГРАДА и отпечатване на картичка в конкурса за Коледна картичка на ЕСПА през 2013 и 2014 г.
- Солист на Вокалната група на ЕСПА
- Солист в ателието по ПОП МУЗИКА
- Изявен пианист на Вокално-инструменталния концерт
- Сребърен медалист на 15-те Олимпийски игри в ЕСПА
- Ръководител на екип “Журналисти” в Детската редколегия на в-к “ЕСПАР” и член на екип „Писатели“
- Ръководител на делегацията по посрещане на официални гости
- Член на Детската делегация за пътуване по международни проекти
Тайната на един продавач на мечти
Седя пред магазина и едвам си събирам мислите. Какво трябва да направя? С уговорен час ли се идва или има някаква процедура? Все пак не всеки ден си купувам мечти на килограм, все едно са месо. Продавачът пък сигурно е пълна откачалка и се моля поне да е човек. Така или иначе, не мога да повярвам, че подобни неща се продават на такова публично място като булевард „Витошка“. Времето е приятно топло, затова и цяла София е решила да извади колелетата и ролерите си и да се изсипе тук. Не мога да спра да се оглеждам, сякаш правя нещо нередно или незаконно. Дали някой ме гледа или вече е разбрал за какво съм тук? Не знам дали е заради нетърпимата параноя, че някой ме гледа или защото седях вече от половин час пред вратата, но набързо се изнизах вътре.
Вътрешността на магазинчето беше дори още по–малка отколкото изглеждаше външно. Стаята притежаваше рафт, преливащ от какви ли не по вид предмети: болтове, снимки, шапки, прекалено много плюшени играчки и други. Две жълтеникави лампи висяха на жиците си, наподобявайки нескопосани полилеи, и скоро пребоядисани тюркоазени стени, разнасящи характерната си миризма, която толкова харесвах. Ако не броим разхвърляните мистериозни предмети по пода, сигурно изпаднали от шкафа, май нямаше нищо друго. Изведнъж, както си разглеждах наоколо, чух шум зад гърба си и така се изплаших, че изпищях достатъчно силно, та да ме чуе и баба ми в Бургас. Както винаги, нямаше нищо страшно, което да си е заслужавало да му се отдава толкова силен вик. Пред мен стоеше объркан, но същевременно прекалено спокоен човек. Беше средно висок мъж, сигурно около петдесет годишен с шарена коса и много уморено лице. Гледаше към мен с толкова безизразен поглед, сякаш не ме виждаше. Скоро се опомни, разтри си малко очите и попита:
– Мога ли да Ви помогна с нещо?
– Да. Случайно тук да се продават… мечти? – запитах аз и се закрих с щита си от коса, който използвам когато съм загазила или ми се карат. Не знаех само дали се притеснявам от това, за което говоря, или заради писъка ми.
– Да, Госпожице. – Не мога да повярвам какво се случва и се изопвам. – Носите ли предмета, който ще използваме?
– Моля?– за какъв предмет говори?
– Сигурно не сте запозната с това. За да можем да изпълним поръчката, ни трябва нещо, от което да извлечем продукта. Не знаехте ли за това?
В момента съм толкова бясна, че сигурно съм почервеняла до неузнаваемост. Само да видя Димо, ще му дам да се разбере. Сигурно онова негово изказване: „За да намериш, трябва да започнеш отначало. От извора му.“ Той и неговите метафори и преносни думи. Понякога наистина ме вбесява, но сега вече преля чашата. Стискам зъби и после осъзнавам, че продавачът ме гледа въпросително.
– Не се притеснявайте – заприказва той. – Много хора или забравят, или не знаят и идват следващ път.
– Понеже така или иначе ще дойда следващ път, има ли нещо, което трябва да нося или предварително да направя?
– Трябва да се донесе само вещ, но повярвайте ми, това хич не е лесно. Предметът трябва да е най–важният за човека, за когото купувате мечтите. Всъщност, купувачите ми почти никога не идват само по два пъти – каза присмехулно той. Само като го гледам как се смее мога да си представя множеството хора, дошли тук да купят малко мечти и всеки път са се връщали, за да преобърнат къщата си с главата надолу, търсейки правилната вещ. Представям си и как са се радвали, като че ли са открили Америка, а вместо това корабът им потъва на път натам.
– Ако искаме да купим мечти за някого другиго, негова ли трябва да бъде тази вещ?
– Да, и се постарайте да е в добра форма когато ми я донесете.
Толкова много въпроси ме мъчат в момента, но не мога да си позволя да съм толкова нетактична, че да се разприказвам. Е, може би само малко.
– Извинете за нахалството ми, но какво се прави с такава вещ? Тоест, омагьосвате ли я?
В момента, в който казах това, осъзнах колко глупаво звучи, и съжалих, че досега не съм се изнизала навън към реалистичния и нормален свят.
– О не, Госпожице. Уверявам Ви, че тук не правим нищо магическо. Почти съм сигурен, че подобна мисъл Ви задържа толкова дълго пред вратата. – Той ме е видял! – Но тук всичко си е в реда на нещата. Разберете, продаването и извличането на мечти си е занаят като всички останали. Въпреки това, разбирам опасенията Ви. Не се среща всеки ден продавач на мечти.
– Извинете ме, ако съм Ви обидила с нещо. Не исках…
– Много моля! Очарован съм от вашата дружелюбност, но ще Ви помоля да не се извинявате за нещо, което не е по Ваша вина. Сега, обзалагам се, че имате още много въпроси? – подтикна ме той.
– Всъщност да – някак си виждайки колко нормален е този човек, всичките ми притеснения излетяха. – Как извличате мечтите от предметите и после ги давате на хората?
– Това е тайната на занаята. Надявам се няма да кажете на никого.
– Обещавам Ви – пък и дори, ако тръгнех да разправям на някого, самото споменаване на продаването на мечти ще ги накара да помислят, че съм луда и изобщо няма да обърнат внимание на останалото.
– Добре тогава. Всички незапознати с работата си мислят, че ние изваждаме или създаваме мечти с помощта на предметите и после им го даваме ей така, в насипно състояние, което трябва да се изпие или изяде от клиента, но това е напълно погрешно. Единственото нещо, което правят продавачите на мечти е да събуждат утихналите мечти в главите на хората. Невъзможно е мечтите да изчезнат или да спре да ги има. Може само да са подтиснати от нещо и да са се стаили в някой кът на ума. Точно затова е и важно предметът да е много значим за клиента и да е свързан с много спомени и мечти. За да може да накара мечтите пак да затекат.
Сега съвсем останах без думи. Ако го подкрепях, сега нямаше да е нужно да правя всичко това. Брат ми просто е имал нужда от някой, който да го подкрепи в мечтането му. Да повярва, че е възможно да му се случат всички онези вълшебства. Тогава все още не знаех, че са от толкова голямо значение за едно седем годишно момче. Единствено исках да помогна да порасне. Да спре да витае в облаците и да се съсредоточи върху развитието си, ученето, истинските приятели, а не само въображаемите. Дори и не подозирах, че може да се затвори толкова силно в себе си. Мисълта, че може да съм му оставила белег за цял живот, ме накара да направя толкова много неща, че ето ме тук. Пазарувам мечти.
– Благодаря, че ми доверихте тайната. Обещавам, че ще я пазя до гроб – казах аз и елегантно тръгнах към вратата. Чака ме обстойно разследване на стаята на брат ми.
– Да, сигурно бързаш да намериш нещо ценно на брат си – каза той и намигна.
Объркана съм.
– Какво…
Нека оставим някои тайни за следващия път – и без повече обсъждане излязох през малката скърцаща врата, оставяйки се на лятната горещина да ме погълне. Едно е сигурно. Много скоро ще дойда пак.
Криста Лазарова, 2016
