 |
|
Емили е носител на изключително много награди и отличия:
- ДИПЛОМ ЗА ПРИНОС В ИЗРАСТВАНЕТО НА ЕСПА КАТО КУЛТУРНА И ОБРАЗОВАТЕЛНА ИНСТИТУЦИЯ ЗА 2016 Г.
- ЕСПАР 2015, 2016 и 2017 ЗА ОТЛИЧНИК
- ЕСПАР 2017 ЗА ЗЛАТЕН ОТЛИЧНИК
- ЕСПАР 2015 ЗА ХУМАНИТАРНИ НАУКИ
- ЕСПАР 2016 ЗА ЛИТЕРАТУРНО ТВОРЧЕСТВО
- ЕСПАР 2017 ЗА ИЗКЛЮЧИТЕЛЕН ПРИНОС В ЖИВОТА НА ЕСПА
Емили печели множество награди от участия в национални и международни конкурси, между които:
- Първо място на Националното състезание по български език, организирано от сдружението на учителите филолози „Любословие”
- Първа награда на XII Национален коледен конкурс за есе на тема: „Молът, новата работилница на Дядо Коледа“
- Първа награда на националния литературен конкурс „Моите детски мечти“
- Първа награда на националния конкурс „От Коледа до Васильовден“
- Финалист на „Стъпала на знанието“
- Специална награда на Втори литературен конкурс „Какъв ще е светът, ако нямаше театър“
- Втора награда на националния конкурс „Ний всички сме деца на майката земя“
- Ръководител на екип “Писатели” в Детската редколегия на в-к “ЕСПАР”
- Член на Екип редактори на в-к “ЕСПАР”
- Член на Детската делегация за пътуване по международни проекти
Мечти
Леда, иронично, характерът й беше много неща, но не и леден, реши да отиде до старата част на града, въпреки че изрично помолиха децата да не се отдалечават много. Тя отдавна искаше да си намери мечта, нещо, за което да живее, и мислеше, че знае правилния начин. Близо до реката, в сянката на един вековен дъб, се намираше кладенец. Изглеждаше като останалите, в които хората хвърляха монети и чакаха желанието им да се сбъдне, но беше по – различен. Този кладенец срещу монети продаваше мечти.
Когато Леда пристигна, очакваше пред чудотворното място да има голям наплив, но беше празно. Тя извади една монета от джоба си и я хвърли. Гледаше я как потъва, как водата сякаш я погълна и повлече към тъмните си дълбини. Стоеше и чакаше нещо да се случи.
Неизвестно как момичето се озова в малко ресторантче на име „Последен шанс“. То се намираше по средата на стария път към морето, който почти никой не използваше, откакто построиха магистралата. Понякога обаче се случваше някоя възрастна двойка, която искаше да си припомни старите пътувания, или объркали пътя туристи да спрат да се нахранят в крайпътния ресторант, затова той все още не беше фалирал и затворил. Леда си поръча ванилов топъл шоколад. Момчето, което го донесе седна до нея без дори да я попита и я заговори:
– Искаш ли да играем на „Кое би предпочел“?
– Става – отвърна тя вяло. Доколкото знаеше един от участниците задаваше въпрос от типа на „Би предпочела да скочиш от люлката или да увиснеш на лоста“ и другите трябваше да отговорят.
– Моята версия е малко по – различна. Налага се да изпълниш това, което си избрал. И така би предпочела да излезем навън и да се поразходим, защото краката ми вече изтръпнаха тук или да ми дадеш да те гримирам?
– Определено първото.
– Така и предположих – отговори натрапникът и безцеремонно издъпра момичето навън.
Беше горещо като в Невада, нищо, че истинското местоположение на случката беше местност в близост до Бургас. В продължение на десетина минути двамата се разхождаха мълчаливо и оглеждаха околността. По някое време Леда осъзна, че доста се отдалечава от ресторантчето и родителите й, щяха да се притеснят, че е изчезнала от лагера. Дадоха един час за разходка и отдих на всички, а след това щяха да се срещнат пред църквата на главния площад. Друго нещо също я тревожеше и то бе, че не помнеше как се бе озовала на това място и трябваше да потърси обратния път.
– Случайно да знаеш пътя до онова място, с кладенеца, продавач на мечти? – попита тя, прекъсвайки настъпилата тишина. – Трябва да си го чувал, твърди се, че е най–голямото градче в околността, нищо, че е малко и толкова празно, че чак пленява с оскъдицата си.
– Леда – откъде знаеше името й? – Как си представяш сбъдването на една мечта? Не мислиш ли, че е някакъв връх? Изкачваш го, после се стараеш единстено да не паднеш? Най–трудното е да намериш пътя към него. Сега се чувствам щастлив. Родителите ми не са тук и не ми опяват как да се държа с теб, защото си момиче, съвсем свободен съм, близо до брега на морето и въпреки че е пролет и не става за плаж, бих могъл да снимам чайките и гларусите в компанията на човек, който също като мен търси мечти.
Като каза това, момчето обърна светлите си пронизващосини очи към Леда за първи път от цяла вечност.
– Така е. Би било чудесно, но трябва да тръгвам – отвърна лаконично тя и смени посоката си на движение.
Изведнъж Леда отново се върна пред кладенеца. Една стара жена я беше хванала за ръката и я дърпаше назад.
– Недей, ще паднеш и ти – рече тя.
– И аз?
– Едно момче падна преди години. Имаше светли очи, беше обвито в мечти и сърцето му пулсираше толкова, че чак го отлепяше от земята. Но един ден полъхът на вятъра го събори и то попадна не където трябва. Не си ли се чудила защо този кладенец продава мечти? Това момче реши, че желанията му трябва да оцелеят и ги дава на хората, които пуснат монета в кладенеца и се надяват да намерят за какво да живеят.
Леда вече знаеше какво иска – да намери някого, с когото да може да споделя, който да разбира за какво си мисли, дори и когато мълчи. Можеше и да е само легенда, която караше хората да си въобразяват, че кладенецът продава мечти, докато те сами под въздействие на илюзията отприщваха съкровените си желания от дълбините на сърцето си, но според Леда продавачите на мечти наистна съществуват.
Коледни чудеса
Покрай малката ми сестричка успях да се запозная с много деца на нейната възраст. Един ден в края на месец ноември в близкия мол се бяхме събрали аз, сестра ми и няколко деца от детската им градина, придружени от по–големите си сестри. Уговорката беше да оставим малките в детския кът, който те си мечтаеха да посетят, откакто беше отворен, а през това време ние да седнем в пицарията до него. Тя цялата беше украсена с елхи и гирлянди, сервитъорите носеха червени престилки и менютата бяха пременени в коледни подвързии. Атмосферата постепенно ни повлия и разговорът прие коледна тематика.
– Бихте ли искали да ми дойдете на гости в деня преди Коледа? – попита Ива. – С баба ще правим коледни сладкиши.
– Откакто мама почина, вкъщи е много тихо и скучно, а и обстановката изобщо не е празнична, затова татко предложи да празнуваме заедно Нова година. Няма ли да е страхотно? – поинтересува се Ваня.
Времето минаваше бързо, докато си говорихме за коледните украса и вечеря или пък за най–страхотният план на света – да сме заедно в навечерието на новата година. Накрая обаче се стигна и до въпроса, който по някакъв начин намираше място във всеки коледен разговор.
– Какво искате за Коледа? –поиска да знае Ива. – На мен лично ми става все по-трудно да измисля какво да напиша в писмото.
За разлика от мен, обаче, сестра ми вчера извади от шкафа цял списък и ни го показа. Оказа се, че най–голямото й желание е някаква кукла с гардероб.
– Аз и Лора не искаме нищо тази година, тъй като тате няма достатъчно пари. – започна Ваня. – Наложи се да напусне едната си работа, за да има време за нас. Все пак от време на време виждам как Лора гледа рекламите на онези детски пеещи играчки по телевизията. Вчера ми каза, че ако има право на желание, ще си поръча точно това.
– Аз все още не ръм решила – отговорих лаконично, мислейки си за малката Лора, която няма да получи подарък. Винаги съм се чувствала зле и донякъде виновна, когато си мислех за деца в подобен случай, и сърцето ми се сви, щом разбрах, че две мои много добри приятелки тази година ще са едни от тях.
На тръгване от мола, минахме покрай магазина за играчки. Трите малки принцеси, които междувременно бяха успели да си купят пластмасови корони от магазина до детския кът, веднага се залепиха за витрините.
– Това е куклата, която искам.
– А там виждам жезъла на любимата си принцеса.
Докато моята сестра и тази на Ива провеждаха състезание по гръмогласност, Лора просто стоеше отстрани и гледаше пеещите жирафчета.
В този момент от магазина излезе човек, облечен като Дадо Коледа и заяви, че това е неговата работилница. Двете гръмогласници спряха да се надвикат и заскачаха около него.
– Прочете ли писмото ми?
– За мен ли е този пакет на витрината? Може ли да ми го дадеш още сега?
– Твоята работилница не беше ли на Северния полюс?
Това бяха само част от зададените въпроси. Накрая и Лора сподели, че е написала писмо и се надява Дядо Коледа да не я забрави. След това си тръгнахме, но чувството, което ме обзе в ресторанта, така и не ме напусна.
На следващата сутрин се обадих на Ива. Разказах й зя идеята, която ме бе осенила, и тя я одобри.
Новогоодишното утро мина бързо. Опаковахме подаръка, купихме цветя, помогнахме на мама и бабата на Ива да приготвят онези невероятни коледни сладки отново, като пазихме сестрите си, които си играеха с новите си жезли и кукли.
В седем вечерта позвънихме на вратата на Ваня. Отвори ни баща й, масата беше подредена празнично и ухаеше страхотно, но той изглеждаше тъжен. Каза ни, че Лора е много разстроена, тъй като Дядо Коледа изобщо не се е сетил за нея и нейното желание. Щом чухме това, с Ива се спогледахме. Нямахме търпение Лора да намери подаръка ни, но трябваше да изчакаме до сутринта.
В стаята на Ваня беше много забавно. Пяхме и танцувахме, играхме на безброй игри и когато часовникът удари дванадесет, извадих от чантата си две червени подаръчни торби. Ваня развълнувано отвори своя подарък и го разгледа. Той представляваше албум с наши снимки, писма, които си бяхме пращали, когато бяхме наказани без телефони, и снимки на Пантеона и Колизеума, които тя мечтаеше да посети, заради влечението си към историята. Тя ни прегърна, бършейки сълзите си.
На сутринта към нейната радост се присъедини и Лора, която бе открила пеещата играчка, за която копнееше под елхата. Ние я убедихме, че е от Дядо Коледа, който не е имал време да раздаде всички подаръци в коледната нощ, и е оставил някои и за Нова година, като й казахме, че са го съобщили по новините.
По време на закуска, в стаята на Ваня, обсъдихме как вярата в Коледната магия бе направила днешното чудо. Вярата на Лора в Дядо Коледа не се бе изпарила, напротив, момичето дори смяташе, че е открило работилницата му.
Колкото до нас, немислимо бе някой да очаква да вярваме все още в абсолютно всичко, в което и сестрите ни, но все пак обичахме да си представяме Дядо Коледа с елените и джуджетата на Северния полюс, защото, както е казал Тери Пратчет: „Обитаваме Вселена, където нещата по–малко са такива, каквито са, и повече са такива, каквито хората си ги представят“.
Малкият принц
По тази тема повечето хора биха разказали своя измислена история за нещо голямо, защото винаги мислим, че големите неща, които виждаме, са съществени. Но всъщност истински важни за мен са малките неща, невидимите с просто око. Ето защо според мене към тази тема трябва да се подходи внимателно.
Всеки може да разкаже своя мъничка тайна, за която дори не е подозирал, че е такава, защото се е занимавал с далеч по–важни и големи неща, без да осъзнава колко са значими именно тези дребни, на пръв поглед незабележими и несъществени подробности, които обаче често променят хода на събитията.
Моята история е свързана с нещо съвсем незначително, което се оказа много важно впоследствие, защото го усетих със сърцето си, а дотогава обръщах внимание само на това, което е пред погледа ми.
Миналата година отидох в ново училище и понеже винаги, когато съм сама, се чувствам нещастна, което е мой голям недостатък, си потърсих приятели. Намерих доста такива и бяхме сравнително близки, но темите ни на разговор бяха много ограничени и строго определени. Като се замисля, по-скоро общувахме, защото споделяхме скуката, а не защото наистина искахме да бъдем свързани с доверие, да бъдем истински приятели.
Но един следобед, след последния час в училище, се обадих на мама да ме вземе, а тя каза, че има задръстване и ще закъснее много, затова се качих в компютърния кабинет, където видях три момичета и един учител. Реших да се включа и аз, като започнах да играя заедно с едното момиче. Истината беше, че не бях много добра, затова не се обидих, щом тя се засмя плахо. Направи ми впечатление точно тази плахост, в която усетих предпазливостта на момичето да не ме засегне. Тогава аз се усмихнах, вдигнах рамене, но момичето бе доловило моето смущение. Затова и двете, без да си даваме знак, се засмяхме по-силно, докато накрая се смяхме до просълзяване. Това момиче не ми се подигра, защото ме разбра. След това играхме още дълго, забавлявахме се, говорихме си. Не обикновените неща, от типа на броя на домашните или любима марка дрехи, обувки, а разказвахме за себе си една на друга и измисляхме непринудено шеги и песни.
Тогава усетих нещо по-скоро хубаво, отколкото лошо. Нещо като студена вълна ме прониза и ме накара да се замисля за разликата между буквите и цифрите. Например „истински приятели“ бяха две думи и шестнайсет букви, а броят на верните другари най-често не надхвърля и едноцифрено число. Но аз бях намерила истински приятел и това беше важното.
Когато мама дойде, макар да се беше забавила доста, трябваше да ме почака около десетина минути, защото времето с новата ми приятелка минаваше неусетно.
Оттогава вече съм сигурна, че истината е невидима за очите, защото ние виждаме само обвивката, а същественото се вижда със сърцето, то е скрито под опаковката. На пръв поглед имаш повече от необходимите приятели и това определено е видимо за очите, но усещаш кои са истински, защото всъщност те ни показват, че най-същественото е по-малко от прашинка. Невидимо е за очите и не олицетворява предмет или тяло. То е видимо за сърцето и макар да е малко, хората се нуждаят от него много повече, отколкото са предполагали. То е простичкото сладко чувство – щастието да доверяваш своите тайни, без да обясняваш, защото те разбират.
Емили Стоянова
