The sun was slowly setting over the city. With its last daylight rays, it gave the earth a warm embrace. Little by little, the last fiery flames melted into the night shade.
In the ruins of a ruined house at the end of the town, one orphan was hiding, who came from somewhere. He sadly watched the melting sun in the night darkness, which was his only warmth. It started to get colder.
The child looked at the sky and thought about it. Every day when he passed the school to pray for charity, he could see the smiling faces of the children. They had parents who loved them very much and enjoyed them every day when they were returning from school. But the little pauper was alone. Certainly his parents would love him so much if he knew them at all. He would have a warm and bright place to live in. There wouldn’t be anyone to chase him from there and he would not starve permanently. The child would feel happy… A tear rolled down on his cheek and fell on the cold stone ground. The child started to weep…
Suddenly a blue lightning cut through the sky, and there was a banging in the distance. Heavy raindrops started to drop. The orphan stood up and walked out of the ruined building. He had to find a better hiding place to spend the night. He started wandering through the deserted streets. The rain was getting stronger. The orphan knocked on the houses’ doors, but nobody wanted to get him in. But he did not stop … The child’s legs were stepping on the ice, and it was getting colder with every step. And the rain continued to keep rolling…
The orphan could not bear it anymore. He stumbled across the cold stone land and could not move anymore. He opened his eyes for the last time. In the darkened sky, he saw at first a small sphere of light that grew bigger as it approached. Finally, the orphan saw a tall, bright figure with large white wings.
„Surely this angel will take me home,“ he thought, and closed his eyes. He did not open them again… There was a smile on the pale face of the child…
Alexandra Alexandrova
 |
|
Да бъдеш Али, означава да се стремиш да култивираш в себе си всякакви творчески пориви, които те връхлитат – първо пеенето и театъра, след това писането на стихове, разкази и приложното изкуство.
Любознателността и творчеството са основният й двигател, който я кара да не спира да търси, да чете непрекъснато и да изучава нови неща.
Затова и никак не е случайно, че само на 11 годишна възраст издаде първата си стихосбирка „През моите очи, от моето сърце“, благодарение на Милена Каменова и Силвия Любенова. На 11 годишна възраст организира и проведе „Работилница за деца“, в която учeше децата как да изработват различни предмети от подръчни материали.
Всяко ново начинание, което Али започва, е съпътствано от усещането за нещо супер вълнуващо и с думите: „Нямам търпение да го направя“. Усещане, което пожелавам да изпита всеки един човек.
Без дом
Слънцето бавно залязваше над града. Със своите последни дневни лъчи даряваше земята с топла прегръдка. Малко по малко последните огнени пламъци се стопяваха в нощната хладина. Настъпваше нощта.
В руините на една порутена къща накрая на града се беше скрило някакво сираче, дошло кой знае откъде. То тъжно гледаше топящото се в нощната тъмнина слънце, което беше единствената му топлина. Започна да става все по-студено.
Детето погледна небето и се замисли. Всеки ден, когато минаваше покрай училището, за да се моли за милостиня, виждаше усмихнатите лица на децата. Те си имаха родители, които много ги обичаха и им се радваха всеки ден, щом се връщаха от училище. Но малкото скитниче беше само. Сигурно и неговите родители щяха да го обичат толкова много, ако изобщо ги познаваше. Щеше да си има и дом – топъл и светъл, където да живее. Нямаше никой да го гони оттам и нямаше да гладува постоянно. Щеше да се чувства щастливо… Една сълза се търкулна по бузата му и падна на студената каменна земя. Детето заплака…
Изведнъж синя светкавица проряза небето и някъде наблизо се чу гръм. Започнаха да капят тежки дъждовни капки. Сирачето стана и излезе от порутената постройка. Трябваше да си намери по-добро скривалище, където да прекара нощта. Започна да скита из запустелите улици. Дъждът се усилваше, все повече и повече. На която и врата да почукаше малкото скитниче, никой не му отваряше или не искаше да го приюти. Но то не спираше да върви… Босите крака на детето стъпваха по ледената земя и с всяка следваща стъпка му ставаше все по-студено. Дрипите, които то носеше, също не го пазеха от студа. А дъждът продължаваше все така безмилостно да вали…
Сирачето не можеше да издържи повече. Строполи се на студената каменна земя и не можа да помръдне. Отвори очите си за последен път. В потъмнялото мрачно небе то видя отначало малко кълбо светлина, което ставаше все по-голямо с приближаването си. Накрая скитничето различи висока, светла фигура с големи бели крила.
„Сигурно този ангел ще ме заведе у дома“- помисли си то и затвори очи. Повече не ги отвори… На бледото детско лице бе изписана усмивка.
Александра Александрова
