24th December 2006
The day was promising to become the coldest one for the whole year.
The ice-cold wind was creeping in through the cracks of the walls, the snowflakes were tirelessly piling up on the sills, the windows were rattling into their frames. Many considered the winter a harsh mistress, but she undoubtedly had a sense of beauty. Placed under the effect of her dexterous fingers, the white house in the heart of the city resembled a fairy-tale ice castle. With its frosted windows and massive front door covered in snow, it simply did not fit in among the surrounding greyish blocks of flats.
What happened behind the closed doors of the house might remain a secret to the casual passer-by, but not to Mrs. Oprova. The elderly lady dwelled a tiny apartment in the nearby building, whose kitchen window perfectly overlooked the whole neighbourhood. Her grandchildren regarded Mrs. Oprova as a kind and loving grandmother, but her neighbours often jested that thanks to that woman they saved up piles of money for alarming systems. Though well advanced in years, she was famous for her subtle ear and practiced eye, now staring right at the white house opposite the street.
The coming and going of a tall silhouette threw a shade on the heavy curtains. A beautiful woman was fussing around a covered with a brand new cloth table. Two perfectly white plates were placed at its opposite corners, combined with polished to a mirror sheen eating utensils – quite a strange detail, having in mind that Marieta was going to spend Christmas Eve all alone.
Except for the scanty decoration, the spacious living room of the young journalist was oppressively bleak. There were no pictures hanging on the pale yellow walls, not even a single family portrait. The whole furniture consisted of the well-laden table, surrounded by four simplistic chairs, and a small television set, always stuck on the news channel.
All of a sudden, Marieta changed her mind. Instead of the opposite corners of the table, she put the two plates next to each other. In one of them she had a little bit of all lenten dishes, while in the other she deliberately skipped the traditional stuffed cabbage leaves – as she reminded herself, no child really liked them. At eight o’clock sharp, even the television set was turned off. The young lady had her meal in complete silence – only from time to time did she leave the fork to give the next chair a gentle pat.
It was already past midnight when Marieta finally left a beautifully wrapped box under the Christmas tree. She did her best to move as quietly as possible, but could not help looking around nervously with the slightest noise – was there any adult willing to spoil the magic of Santa Claus on purpose?
After the end of her “secret mission”, Marieta hurried up to get ready for the traditional liturgy. Year after year she spent Christmas Eve in much the same way as the previous one. A festive dinner with two separate plates, the trendiest children’s toy under the Christmas tree, a very special visit at the nearby church… and the same fervent prayer.
Walking down the corridor, Marieta stopped to look around the room at the end of it once more. Full of untouched toys, the cot bed at the center of the premise brought a wry smile on her face. The moment before it went out, the lamp on the ceiling lighted up a single teardrop on her cheek.
September 27th 2017
“Dear diary,
My name is Angel. Today I am turning ten years old. You are the birthday present from my mother. She wants me to write down on your pages everything that already has or I wish to happen in my life. Mom says that God hears our prayers of and makes the dreams of those who truly believe come true.
The other day I heard our neighbor – Mrs Oprova, speaking badly of my mother. She explained to the other elderly ladies in the neighbourhood how “that woman, Marieta, stuffed her son’s head with nonsense”, but I remained silent. Let those who are not willing to believe in God not do so.
Mom and I do believe.”
Lyubomira Dimitrova, 16 years old, Svishtov
 |
|
Казвам се Любомира Димитрова, на 16 години от град Свищов. Винаги съм обичала да пиша, но едва преди година реших, че е време да споделя тази си страст с околните. Участвала съм в множество национални и международни конкурси за литературно творчество.
Жанровете, в които се чувствам най-удобно, са есето и разказът. В творбите си често вмъквам фрагменти от преживяното и наблюдаваното като черти на характера у околните. За мен водеща в писането винаги е била и ще продължава да бъде емоцията, която се стремя чрез героите да предизвикам у читателя.
Рождественска нощ
Разказ
24 декември 2006
Очертаваше се най-студеният ден за годината. Леденият вятър проникваше през процепите в стените, снежинките неуморно се трупаха по первазите, а прозорците зловещо тракаха в рамките си. Мнозина определяха зимата като безкрайно сурова господарка, но тя без съмнение притежаваше усет към красивото. Под действието на обиграните ѝ пръсти голямата бяла къща в центъра на града сега напомняше приказен леден дворец. Със заскрежените си френски прозорци и обсипана със сняг входна врата, тя изглеждаше не на място сред скучните сиви кооперации.
Случващото се зад стените на къщата може и да оставаше скрито за случайния минувач, но не и за старата госпожа Опрова. Възрастната дама обитаваше малък двустаен апартамент, чийто кухненски прозорец осигуряваше идеална видимост към целия квартал. За внуците си тя беше милата баба Данка, но съседите ѝ често се шегуваха, че благодарение на нея спестяват стотици левове от охранителни системи. Макар и на преклонна възраст, госпожа Опрова можеше да се похвали с невероятен слух и остър като бръснач поглед, сега вперен право в бялата къща.
Движението на нечия висока фигура хвърляше бледа сянка върху тежките плюшени завеси. Красива жена нервно се суетеше около застлана с чисто нова покривка дъбова маса. В двата ѝ края бяха поставени безукорно бели чинии, допълвани от блестящи сребърни прибори – доста странно, при все че Мариета щеше да прекара празника съвсем сама.
С изключение на коледната украса, иначе просторната дневна на журналистката беше потискащо празна. По бледожълтите стени нямаше картини, нито дори обикновена семейна снимка. Цялото обзавеждане се състоеше от сега отрупаната с храна маса, четири стола и малък телевизор, вечно включен на канала с тъй важните новини от света.
В последния момент преди началото на празничната вечеря Мариета внезапно промени решението си. Вместо в краищата на масата, тя разположи двете чинии съвсем близо една до друга. В едната от тях внимателно сипа по малко от седемте постни блюда, но при другата съвсем преднамерено пропусна традиционните лозови сарми – все пак, напомни си сама, тях никое дете не ги обича. Точно в осем часа дори телевизорът беше изключен и младата жена започна да се храни в пълна тишина, като от време на време нежно милваше с ръка облегалката на съседния празен стол.
Часовникът бавно отмерваше минутите до настъпването на Рождество Христово. Вече наближаваше полунощ, когато Мариета най-сетне се реши да остави под елхата предварително опакованата цветна кутия. Постара се да действа възможно най-тихо, но не можеше да не се огледа стреснато и при най-лекия шум – нима някъде по света съществува възрастен, който съзнателно би разрушил магията на Дядо Коледа?
След приключване на „тайната“ мисия Мариета побърза да се скрие в спалнята си, където се приготви за традиционната литургия. Всяка година Бъдни вечер за нея минаваше по един и същи начин. Богата вечеря, две чинии, последен модел детска играчка под елхата… И задължително посещение в близката църква, съпроводено с все същата гореща молба.
Преди да излезе, Мариета спря и за пореден път огледа стаята в дъното на коридора. Пълното с недокоснати играчки бебешко легло в средата на помещението извика на лицето ѝ горчива усмивка. Миг преди да изгасне, лампата на тавана освети една издайническа сълза на бузата ѝ.
27 септември 2017
„Мило дневниче,
Казвам се Ангел. Днес ставам на десет години. Ти си моят подарък от мама за рождения ми ден. Тя иска да записвам в теб всичко, което ми се е случило или искам да ми се случи. Мама казва, че Господ чува молбите на хората и сбъдва желанията на онези, чиято вяра е наистина силна.
Онзи ден чух съседката ни, госпожа Опрова, да говори лошо за мама. Обясняваше на останалите баби в квартала как „оная Мариета пълни главата на сина си с глупости“, но аз си замълчах. Който не иска, нека не вярва в Спасителя.
Аз и мама вярваме.“
Любомира Димитрова, 16 г., гр. Свищов
