Най-хубаво си е така – винаги да завиваме направо. Само че къде е това „направо”? Толкова бързаме да вървим всеки ден, улиците сами ни повличат в завоите си, понякога губим посоката. А това „направо” е все пак някъде и трябва всеки ден да го откриваме. Днешното „направо” не е вчерашното „направо” и всяка ситуация си иска ново „направо”, сиреч няма златно правило, което можеш да приложиш навсякъде. Толкова се обърквам понякога. Направо…
– Момчиле, завиваме наляво… Внимавай, кола! А сега – надясно!…
– Стига си ме карала да завиваме наляво или надясно! Кога най-сетне ще завием направо?!
Наистина си е най-хубаво така – винаги да завиваме направо. Само че не винаги знаем кой завой е „направо”…
Момчил е много странна личност. Вече е на 13 години и не излиза с нас на разходка. Има си приятели и с тях скита из парка. Когато беше на 4 години, веднъж се върна от детската градина и каза: „Аз ще стана изобретател!” И се захвана да изобретява първото си творение – катапулт от кибритена кутийка, клечки за зъби и тънки ластичета за коса. От пластелин направи топчета, сглоби си замък от конструктора и повече от месец продължи обсадата. Стражите бяха направени от картон, в ръцете си имаха истински саби от пластмасови клечки за барбекю.
После дойде страстта да изобретява всъдеходи и други космически машини от празни оцетени бутилки, шишове за месо, сламки и други подръчни материали. На 8 годишна възраст искаше да изобрети истински автомобил, затова прочете една книга за устройството на „Трабант”-а и по дадените там схеми изработи вътрешните му части – пак от пластмасови елементи, взети от счупени играчки, моторчета на детски коли и малки вентилатори. Разглоби няколко стари касетофона, за да види как така лентите свирят и как се въртят касетките. Часовниците бяха разглобени до основи – хитро са се сетили да използват зъбчати колелца в часовниковия механизъм.
– Мамо, знаеш ли кой пръв е изобретил будилник? Леонардо да Винчи. Той измислил прост механизъм, с който се обръща леглото на спящия и човекът падал на земята. Това определено е най-сигурният начин да се събудиш…
На 10 годишна възраст дойде страстта към роботите. Така разработи проект за робот със светодиоди, излъчващи светлина, която се приема от фототранзистори. Те изпращат сигнал до специален чип, който включва и изключва двигателчетата в зависимост от отразената светлина на светодиодите.
– Виж, когато роботът срещне препятствие, променя посоката си на движение като го избягва. Имам идея да направя друг подобен на този робот, който ще бъде високопроходим, т.е. да преминава препятствия и да следва дадена цел, например човешката ръка.
После направи още един робот, направен с конструктор KINEX, който се управлява от компютър и може да се движи. На ръцете му имаше 2 чинела и когато се зададе команда от компютъра, роботът започваше да пляска с чинелите.
Веднъж гледаше предаване за платноходи по телевизията.
– Знаеш ли, мамо, как е измислено корабното платно? На някой човек просто му е хрумнало, че като разпери пелерината си в малката лодка, морският бриз ще духа срещу него и лодката ще се движи по-бързо.
Един ден се върна вкъщи страхотно весел. Учителката му по география казала в час, че ще строят мост над Дунава и при нашето малко градче, но работите нещо много се бавели.
– Аз знам какъв мост трябва да бъде построен. Ще ви го демонстрирам!
Цял месец прави моста с конструктор в Младежкия дом. Изцяло беше обсебен от идеята как ще изглежда и как ще работи. Един ден се върна вкъщи и каза:
– Мостът е готов. Може да дойдете в Младежкия дом и да го видите.
Мостът изглеждаше великолепно и се задвижваше със слънчеви батерии или с компютър. Защото противно на всичките ни представи за неподвижни мостове, този се движеше – от напречно положение спрямо реката, се завърташе и заставаше успоредно, за да могат големите кораби да преминат свободно. В двата му края имаше бариери, те се вдигаха и позволяваха на колите да преминат по него. Бариерите се спускаха, когато мостът беше в успоредно положение на реката, колите трябваше да чакат, иначе щяха да цопнат във водата.
– Мисля, че ненапразно се бавят нещата с построяването на моста, просто ме чакат да стана голям и да им представя истинския проект за моста. Защото това е мостът, който ще бъде построен тук!
Гледай ти колко е уверен. Може би той знае къде е онова „направо”?!…
И това не е всичко: ходи по разни конференции по физика и състезания по електроника без още да беше учил физика в училище.
Съвсем наскоро, заедно с един негов съученик, направиха усилвател, който работи с батерии. От един стар усилвател, който работи с ток от мрежата, махнали трансформатора, който променя напрежението от 220V до 9V, проследили пътя на платката до мястото, където токът става прав, и посредством 2 кабела, го свързали към 9V-ови батерии. После свързали кабела към буксата за слушалките на мобилен телефон и звуковият сигнал преминавал през усилвателя и стигал до 12W-ови колони. Направиха го с цел да слушат музика в гората край с.Ветрен по време на предстоящия скаутски лагер. Нали в гората няма ток, компютри и телевизия, сиреч няма ги гевезелъците на цивилизацията… Всичко това той старателно обясни вкъщи, макар никой нищо да не разбираше и всички клатехме мълчаливо глава…
Върхът на всичко беше, когато един ден се върна вкъщи и още от вратата извика:
– Готово е! „Пляскащото” е готово!
– Какво, какво? Какво е готово?
– „Пляскащото”. Това е лампа, която светва, когато плеснеш с ръце, и угасва по същия начин. Смятам да развия бушоните и в целия апартамент лампите ще светват като плеснеш с ръце. Няма нужда от копчета, толкова често се развалят…
– А не, този път не позна!
– Ех, мамо, кога най-сетне ще завием направо?!…
Взехме компромисно решение – да направим нощната лампа „пляскаща”. То не било толкова лошо това „пляскащо”! Даже много удобно нещо, особено нощем, изобщо не трябва да ставаш, само пляскаш с ръце… Но имаме 2 малки вълнисти папагала, които непрекъснато църкат. И понеже „пляскащото” реагира на остър звук, не само на пляскане с ръце, то светва и угасва непрекъснато в продължение на един месец, докато накрая изгоря.
Не бих казал, че моят малък брат е особено прилежен в прибирането на стаята си, нещо, за което непрекъснато има пререкания с по-възрастните. Цялата му стая е в електронни платки, малки моторчета от разглобени детски играчки и коли, пластмаси, поялници и уреди за измерване на тока. Как живее в тая бъркотия, не знам. Но той се чувства добре – в работилницата си. Какво ли ще измисли утре нашият изобретател?…
Един ден се прибираме с мама вкъщи, навсякъде у нас – тъмно. Нещо започва обаче да шава на леглото.
– Момчиле, какво има, да не си болен и защо стоиш на тъмно?
– Мисля. Тихо.
– Какво мислиш? Искаш ли да мислим заедно?
– Щом като скоростта на светлината е 300 000 километра в секунда, каква е скоростта на тъмнината?
– Ъ-ъ… Със сигурност… Направо… Не знам.
– А можеш ли да ми кажеш какво нещо е тъмнината?
– Навярно обратното на светлината.
– Значи, тъмнината е много по-малко светлина. А скоростта на по-малкото светлина си е пак същата, като на многото светлина…
Ето такива неща се случват у дома. Така е всеки ден, няма време да ти е скучно. И в същото време гледаме новините по телевизията – как разрушават сгради и мостове, някъде пак воюват, взривяват се коли и човешкият живот като че ли вече не струва пукната пара. В повечето компютърни игри хващаш пушката и гръмваш някого – уж това било само игра, но ако в една реална ситуация ти попадне пушка, колко му е да натиснеш спусъка срещу някого. Толкова добре си бил трениран в компютърните игри… А моят брат Момчил продължава да измисля и да изобретява неща. Сигурни сме, че някак си всичко ще е наред, ще го измислим някак си, когато сме заедно, пък и мост ще си имаме след някакви 15 години примерно над Дунава. Защото той знае как да завива направо…
– А днес – какво занимава въображението на нашия изобретател?
– Знаете ли, мисля да изобретя едно такова копче на тавана, което, като го натисна, да ми пада отгоре всичко, каквото си пожелая!…
Ст. Иванов
