Рисунка: Стефания Светланова Банкова, 10 г., ОУ “Гео Милев“, с. Белозем
Обеца на ухото
Облачен ден. Ятото щъркели са се събрали на поляната.
Клюнчо и Щърко дълго обсъждали предстоящото пътуване. Най-после решили да потеглят отново към родния Белозем. Времето било топло и не трябвало да се губи нито минута.
– Щърко, хайде да тръгваме вече, защото закъсняваме.
– Клюнчо, не бързай. Не се подвеждай по времето. Много пъти съм пристигал рано в България и съм патил от студа и снега.
– Щърко, ти вече си стар, изморен и изтощен. Летиш по-бавно. Аз съм млад и силен. Нека бъда водач на ятото. Моля те! До скоро.
И Клюнчо разпери криле и се извиси в небесата. Последваха го няколко млади щърка.
Дългият път бил мъчителен и сякаш безкраен. Птиците прелитали през дъждове и бури, урагани едва не ги отвяли. Най-накрая мечтаният Белозем се появил в далечината, закрит от облаци.
Валял проливен дъжд, духал студен вятър. Скоро дъждът се превърнал в сняг. До сутринта щъркелите били обледени, а земята покрита от дебел пласт сняг.
След три дни студ, мъчения и глад, щъркелите били спасени от доброволци, които им донесли храна. На следващия ден изгряло слънцето. Завърнали се и останалите щъркели от ятото, водени от Щърко.
Клюнчо свел глава пред своя стар приятел и започнал да се извинява. Щърко – нали бил с добро сърце и прощавал на по-неопитните – му казал:
-Надявам се, че се поучи от грешката си. Не излагай на опасност ятото. Добре преценяй условията и тогава действай!
– Ще те слушам винаги, стари мой приятелю!
Стефания Банкова