Автор: Весела Фламбурари
Взимам книгата и се излягам на удобния диван в моята къщурка… Отварям вратата на корицата. И тази книжна порта ме отвежда толкова далече, че в нейната рамка от време и пространство нито веднъж не ми идва в ума, с кого съм говорила преди това или какво ще правя след това. Блаженството е да открия проход към желан приказен роман или да се пъхна под редовете на някоя ужасно страшна история. Да ме чака онзи любовен разказ, който избухва хиляди пъти в далечното пространство на космоса. Да прескоча през светове, които никога няма да видя в реалността и да надживея събития, които никога няма да се случат в истинския живот… Ако не бяха книгите ми… Но те са тук и зависи само от мен да си избера някоя и да се увия с цяло ново приключение като копринена буба на топло.
Това е моят свят.
Полека, аз оставям книгата и хващам писалката. Моят свят. Не разрешавам на никого да ме измесва по свой образ и подобие. Аз съм пекарят по тези дължини и ширини. Мога да правя торти, но мога да заквасвам и хляб. И не ям пасти, когато ми стига содена питка. Тук съм. Истинска или лъжлива… променлива. Такава, каквато се виждам във вълшебното огледало. Най-красивата на света? Защо пък не!
Пиша детски книги. Пиша за детето, което ще бъда винаги. Пиша и за другите, там навън. Другите деца, които не играят вече по улиците, но въпреки това упорито превръщат живота си в игра.
Пиша за нашата непреодолима нужда от фантастични светове.
Светове, които виждам ясно зад завеските на моите клепачи.
Но една мисличка ме стряска и изпускам писалката. Мисличка, сепваща всеки, който се интересува от книги за деца. Мисличка рязка и тревожна. Фактът, че децата четат сравнително малко, направо плаши книжните хора. Но това, което тревожи мен е, какво, все пак, купуваме за четене на децата?
Каква литература им предлагаме ние: детските писатели, издатели, родители, учители, библиотекари, блогери…
Защото в книгите за деца на 21 век, яростно се завръща дидактиката. („Дидактиката“ е конско, което ти четат, когато открито те поучават как трябва да живееш! Сякаш човекът, малък или голям, е загубил съвсем способността си да мисли… и да разграничава доброто от лошото!) Та, макар и с „нескъсан и красив чул“, това конско все повече ме изненадва в книжките за деца. Не че е много странно, щом почти всички родители някак обичат дидактиката в детските книги. Дидактиката е толкова лесна за усвояване! Къде по-простичко е авторът на книжката за „Лека нощ“ да си е написал черно на бяло какво иска да каже. Едно морално изводче за край… Защо не? Капналият от грижи и умора родител няма нужда да говори повече с детето си за книгата. Всичко е ясно… Детето спи. Родителят е отбил номера. Прекрасно! И точно това е начинът, по който
учим собствените си деца да НЕ мислят.
Значи, на нас ни е мързеливо да мислим и да говорим с децата си… Как и защо тогава очакваме от тях да се научат да мислят и да разговарят с нас? Затворен кръг, нали? Да, затворен и омагьосан кръг! И хързулвайки се по пазарния закон на търсенето и предлагането, услужливи детски автори се втурват да произвеждат шаренки детски книги, в които липсва литература. Но какво от това? Важното е, че децата ни уж могат да научат нещо ново… Разбира се, винаги става дума за някой гол факт допълнително и никога за осмисляне на света. Но същият онзи мързеливичък родител е още по-доволен… Мдааа…
Децата не хващат вяра на неща, които са им поднесени като нравоучителна притча. Нравоучителната притча от книжката за „Лека нощ!“ е сигурният начин да ги накараме отрано да не обичат книгите и мисленето… Защото децата ясно усещат желанието на родителя или на автора на притчи да им се наложи. Да закове в главите им своя поглед върху живота, своето “страхотно решение” за разправа с всички житейски предизвикателства. Да спусне във вид на закон своите ценности. Но ценности не се налагат с размахан пред лицето на някого пръст. Децата (поне до пубертета, а да не говорим за самата тийн-възраст) са все още с много ясно, живо и ярко запазен усет, (интуиция, отвореност към света) и затова трудно възприемат диктат. Отстояват твърдо емоционалните си позиции и ако все пак, големият им се наложи – страдат! Всъщност ценностите (каквито и да са те) се възприемат само с личен пример – факт!
“Аз взимам една идея за възрастни и я разказвам на децата. Но винаги съм убеден, че бащата и майката ще чуят приказката и може би ще се поразмислят над нея!”
– пише Андерсен в един от дневниците си. Ханс Кристиан Андерсен и Карло Колоди са велики именно с това, че са освободили писането за деца от чудовището на дидактиката. И винаги ще си останат големи разказвачи на истории, защото разбират, че над книжките трябва да се „поразмислим“ и когато ги пишем, и когато ги четем.
Някак е показателно, че в България, съзряването на детската литература като такава, е пряко свързана с формите, под които е превеждан Андерсен:
“Началото на преводите на Андерсен в България датират от 1881-83 год., но те по-скоро са инцидентни и не съставляват системна рецепция на датския автор. По това време, детската литература е представена предимно от стихчета… Първият бум на Андерсенови преводи е през 30-те години на 20 век, на база на преводните адаптации на Светослав Минков и още някои други, тоест, когато и в България започват да се пишат приказки, повести и има опити за романи за деца. Когато, в самия край на социализма, през 1987 год., по страниците на в. “Пулс” се разгръща последният голям дебат, у нас, под “детска литература” вече се разбира предимно “детско-юношески роман”. По същото време българският Андерсен вече е романист. Романът му “Двете баронеси” е издаден… Най-новия превод на приказките (2005 год. на Вл. Старирадев) е по-писмовен и близък, до написаното от самия Андерсен… Този превод не жали читателя и не гука на дечицата… Но дали именно той не се приближава повече към реалното дете, към това, което то е способно да възприеме и осмисли!” (Вл. Трендафилов)
В писането си, Андерсен е искал да се разтвори в самото детство.
“Аз в приказката!”
е пътят на неговото творчество. А който успее да се потопи в детското мислене, изведнъж се изправя пред дълбоката връзка с онова праисторическо дете. Но вече самият той – авторът – се намира в архетипната гора. А това му дава възможност да действа изначално, по съвсем, съвсем нов начин… Да пише – на живот и смърт!
Андерсен успява да създаде разказ от нов тип. В неговите приказки се пръкват романтически герои и обсолютно фантастични, а уж невинно битови реалии. От отпушването на фантазията му се ражда език, способен да говори на децата хем модерно, хем без вдетиняване. В приказките на Андерсен, действителността приема, с необикновена поетичност, фантастичен характер, без да има нужда от нравопоучителното, псевдолекарствено (и горчиво) сиропче на дидактиката.
Същото се получава и при Карло Колоди. Тосканският майстор дава на детето главната роля. При това на детето, каквото наистина е, а не каквото “би трябвало да бъде…”!
Андерсен и Колоди са великите освободители на детската книга от захаросаното назидание. Назиданието и поучението, които може да са приемливи съставки на учебник или книга за възрастни, но нямат никакво място в литературната книга за деца. Литературната книга за деца трябва да обобщава красиво света, с помощта на най-разбираемият език за детето… Езикът на символите и играта.
Детето се среща, наравно с възрастния, само в полето на играта. Само в полето на играта, то може да използва всичките си творчески сили (което го прави равен с възрастния!). И също като възрастния, на тази територия, детето става създател! Ето защо тук детето е най-възприемчиво и за новите идеи. Не за добри или лоши идеи, а за всякакви нови идеи! За съжаление, тази истина отлично я разбират, най-вече хората, които правят реклами и компютърни игри…
Тръсвам вироглаво глава и хващам отново писалката. Имам работа за вършене… Къщурката ми се навежда цяла над тефтерчето. Защото се оглежда в редовете му. Най-красивата на света? Защо пък не! Усмихвам се…
За всички, които се питат, как децата да започнат да четат повече… За тях формулирах моите три закона на детското четене. Законите не са абсолютни аксиоми, но дават пълна гаранция за успешно влюбване на децата в четенето.
Абсолютно сигурно!
ТРИТЕ ЗАКОНА НА ДЕТСКОТО ЧЕТЕНЕ
от Весела Фламбурари
- Във всеки дом да има библиотека! Може да е мъничка, но да я има. Тази библиотека да съдържа реални, телесни, а не виртуални книги.
- Децата правят това, което виждат, а не това, което им се казва! От това следва, детето непрекъснато да изживява родителите си като четящи хора… да ги вижда с книга в ръка. Колкото повече детето вижда големите в поддържаща книгите ситуация, толкова повече ще им подражава… тоест, толкова повече ще чете.
- Да се чете на детето на глас. Не само за „Лека нощ!“, а винаги, когато е възможно. Дори, когато детето вече може да си чете само, родителят да продължи да чете на детето си на глас. Да се достига дори до крайност и да се продължи четенето на глас, докато възрастният може, независимо колко е пораснало детето.
Атина