Разказ
Васил се събуди! Бързо отвори „холо-фона“, за да види коя дата е днес.
– Най-накрая! – каза си той. – Днес е Коледа! – Той се върна замечтано на леглото си.
„Моите съученици си мечтаят за нов модел „холо-фони“, но аз мечтая да стана герой на света. Мечтая си да съм известен и да помагам на хората…”
Мислите на Васил бяха прекъснати от внезапното отваряне на вратата. Майка му беше дошла да види дали се е събудил.
– Добро утро! – каза тя.
– Време е да ставаш! Днес имаме много работа. Трябва да се приготвим за празника.
С навлизането на новите технологии хората спряха да ходят до близката църква. Вместо това, те си слагаха очила за виртуална реалност. Щом се събуждаха, те ги поставяха на главата си и се пренасяха в църковната служба. Иконите бяха заменени с дигитални, като по този начин хората можеха да ги сменят когато си поискат. За жалост, вместо църквата, те избираха някоя игра или „екшън филм“, а дигиталните икони бяха изместени от природни картини или снимки от някой филм, на някой актьор и т.н. Когато човек го болеше нещо, той не се молеше да оздравее, а просто отиваше на „робо-лекар“, който за нула време спираше болката или сменяше повреден крайник с нов. Хората се сещаха за Бог само когато наистина им трябваше чудо, но това се случваше много, много рядко. От няколко десетилетия насам във всички християнски държави Коледа се празнуваше просто защото всички така бяха свикнали. Елхата и лъскавата украса, правенето на коледна трапеза, свещите, събирането на роднините бяха в историята. Хората се събираха с приятели, за да се видят, а малките деца се бяха научили, че на Коледа се подаряват подаръци.
Голямо изключение правеше семейството на Васил Димитров. Всяко поколение от неговото семейство беше научено на вяра в Бога и не пропускаше нито един християнски празник. Хората трудно възприемаха това, защото се мислеха за „модерни“! Някои се подиграваха, други все нещо не харесваха, а трети даже ги смятаха за побъркани. Семейство Димитрови въобще не се впечатляваше от това отношение.
Часовникът в хола показваше пет без петнадесет. Вярващото семейство усилно се приготвяше за празничната вечеря.
– Васко, започвай да подреждаш масата! – каза майка му.
Васко сложи покривка, подреди масата и дори запали няколко свещи.
Още щом човек погледне трапезата, си даваше сметка, че по-изпълнително семейство от тях няма. На масата им винаги присъстваха агнешко, баница, питка, печена тиква и коледни курабии. Звънецът на дома им издаде писклив звук. Всички се запътиха към вратата, за да посрещнат своите роднини. Къщата се напълни с близки хора и празникът започна. Хапнаха тихо и кротко, с благодарност към Бога, поговориха, споделиха радостите и тревогите си от отиващата си година.
Когато и последният гост си тръгна, Васил се запъти към стаята си. Оправи леглото и си легна. Докато заспиваше само едно желание се въртеше из главата му. „Искам да бъда герой, известен, добър и смел герой.”
Блесна светлина и един млад човек, се появи изправен до леглото му. Момчето притвори очи заслепен от тази ярка светлина… Не ярка, а божествена! Пред Васил стоеше не кой да е, а самият Иисус Христос.
– Искаш да бъдеш герой! А знаеш ли какво правят героите?
– Бият се за доброто! Те помагат на хората! – отговори Васил.
– Чудото не е някаква магия, Василе. Чудото е в нас. Чудото е нашия дух. То е всички правилни и неправилни решения, които взимаме. Чудото е нашата вяра, нашият живот… Времената са много тежки. Хората са забравили своята вяра, пленени и лъгани от всички нови технологии…
– Как мога да помогна? – попита Васил.
– Ще разбереш…
– Чакай!
Иисус изчезна. Заедно с него си отиде цялата божествена светлина. В стаята настъпи мрак. Васил разбра, че е нощ и се унесе в сън.
Утрото настъпи. Васил скочи от леглото и изтича до елхата. Там беше цялото му семейство. Започна да разглежда подаръците, но когато погледна по-внимателно, нещо много специално привлече окото му. Върху няколко дрянови клонки блестеше сребърна камбанка. На нея беше поставена бележка „Подаръкът ти за именния ден. Използвай дряна!“
Васил се сети за случилото се през нощта. Не знаеше дали това е било сън или реалност, но важното е, че Иисус му беше казал нещо много важно…
Пет дни изминаха изключително бързо и дойде денят, в който всичко щеше да започне отначало. Денят, в който всичко свършва и започва наново – 31 декември. Васил правеше своята сурвачка. Нежно връзваше клонките, а на тях поставяше гевречета, различни цветове прежди и сушени плодове. Щом приключи, пред него стоеше една наистина красива сурвачка, символизираща здраве, сила и плодородие. Повечето деца ги използваха с цел да спечелят някой лев, но Васил не беше от тях. Той имаше много важна мисия.
Не блестящата камбанка, която получи беше неговото чудо, а дрянът, с който щеше да освободи вярата в сърцата на всички хора, които бяха заслепени от „новия свят“. Той беше сигурен, че Иисус ще му помогне и двамата заедно, ще върнат истинските християнски празници…
След празнуването на новата година, Васил заспа дълбоко, а сякаш няколко минути по-късно вече беше буден. Той излезе на улицата и започна да сурвака всеки срещнат и… Чудото стана! Всеки един сурвакан човек се вразуми. Всеки един започна да предава християнската вяра на когото срещне. Така с придвижването на тази силна вяра, всички хора осъзнаха грешката си. Те бяха толкова разочаровани от себе си, че решиха повече да не допускат някой християнски празник да бъде опорочен.
Васил се прибра вкъщи. Майка му го посрещна с празнична трапеза. Цялото семейство щеше да празнува имения му ден. Докато се храниха, Васил кихна. Всички се засмяха. На него щеше да бъде кръстено първото домашно животно, което се роди през пролетта…
Благодарение на Иисус Христос и умният Васил, от 1 Януари 2050 година, хората се вразумиха и започнаха да празнуват всички празници както заслужават да бъдат почетени.
Лъчезар Йорданов
 |
|
