Рисунка: „Шевица и хорце“. Симона Ненков, 13 г., БУ „Иван Вазов“, Париж
МОЯТА БЪЛГАРСКА БРОДИРАНА РИЗА
Аз съм добруджанка! Корените ми са пуснати тук – в тази плодородна и кървава земя – преди много столетия. Затова смело твърдя, че волността и простора, слънцето и морския бриз са закодирани в човешката ми същност, а народностното, фолклорното и обредното начало на моите предци се е съхранило в душата ми.
Погледнете моята снимка! Облечена съм в любимата ми бродирана риза. Тя носи цветовете на живота в Златна Добруджа – „земният рай“, възпят в стиховете на поета Любомир Бобевски, кътчето земя с обширни поля с натежали житни класове, с песните на чучулиги и славеи през деня и приспивните звуци на щурци през нощта.
Това е моята България – с най-богата история, с древни крепости, храмове, пътища от римско и прабългарско време. На територията на Добруджанската земя са се водили много битки. Земята ни е богата на традиции, обичаи, култура. А когато всичко това е част от теб самия, не може да не изпиташ особена магия, когато те обгърне с топлотата си везаната риза и тъканата престилка от раклата на стара прабаба. И тогава пожелаваш да научиш повече за миналото си, да споделиш духа на времето, когато нашите прабаби са се гиздили в ризи, сукмани, престилки…
Автентичната женска добруджанска носия се състои от червен, оранжев или син сукман с бродерия, от дълга памучна риза и черна или червена бродирана престилка. В шевицата на престилката винаги присъства триъгълник, който изразява областта, от която е жената. Моята прабаба е съшила триъгълник от ръчно изплетена бяла дантела, характерен белег за добруджанката от село Хаджилар /Румъния/, откъдето семейството ѝ се е преселило в Кочмар, Добричко. Встрани от триъгълника са втъкани ромбове, кръст и елбетица – елементи от националната българска шевица. Характерна за добруджанки е забрадката с дълги жълти копринени ресни, препратка към златните житни класове, отглеждани грижливо от местното население. Аз замених забрадката със стрък невен в косите, защото съм кръстена Невена.
В шевиците на моята бродирана риза присъстват всички цветове, използвани при везба от добруджанската жена. Ризите на добруджанки са известни с разнообразието си, с наситеността от багри и шарки, като преобладаващи са червеният, зеленият, жълтият и синият цвят.
Червените конци по шевиците на ризата ми са доминиращи. Те са под формата на канатица и отговарят на статута на неомъжена девойка. Канатицата като елемент от българската шевица е символ на живота, а нейният червен цвят е символ на кръвта и огъня, на плодовитостта, на очакванията на добруджанката за предстоящ семеен живот. Неслучайно в миналото важен компонент от сватбения тоалет на всяка булка е червеното було.
Култът към природата, нейното величие и красота прабаба ми е запечатала със зелени конци. Зеленият цвят се свързва с младостта, свежестта, надеждата за ново начало и нов живот. Местните жени са асоциирали зелените багри с Дървото на живота – универсалният символ на Всемира. Открих зелени цветчета и треви в шевиците на моята риза.
Научно доказано е, че жълтият цвят е цветът на щастието. Освен със златните класове, с които е известна Добруджа, златистият нюанс се е свързвал с милосърдието и богатството. Жълтите краски, вплетени в шевиците, са символ на топлината, оптимизма, стремежа към щастие и красота в живота. Затова в основата на всяко цветче по моята риза има везба с жълти конци.
Сините нотки символизират небосвода, водните стихии, простора, чистотата и съзиданието. От всички цветове в цветовата палитра само синият е удостоен с прозвището „ангелски“. Често в народните носии на нашите прабаби можем да срещнем комбинация на сини оттенъци с противоположните им червени тонове. По този начин се постига илюзията за сливането на земята с небето, създава се усещане за хармония и спокойствие. Сини като иглики цветя откривам и в шевиците на моята риза.
Какъв невероятен усет за красота и хармония, пожелание за добро и щастие е извезала на тази риза моята прабаба Кица Господинова. Красива и работна е била тя, скромна и тиха жена от младост до старини – така сме я запомнили ние, близките ѝ. Не обичала много празниците и веселбите, защото сърце не ѝ давало да се весели, останала сама, с три деца и без съпруг, загинал по време на Втората световна война. До смъртта си прабаба Кица е носила черна шамия /забрадка/ на главата си, за да тачи мъртвия…
Тя става изкусна шивачка и така изкарва прехраната за децата си. Учи на този занаят и дъщеря си Гинка. За нейната сватба ѝ шие рокля от черно кадифе с изкусно подредени по нея бели седефени копчета. Черно-бяла снимка е запечатала сватбения ден на Гинка и е свидетелство за изкусното майсторство на шивачката.
И днес, аз, нейната наследница, с гордост обличам ризата, която е оставила като спомен и завет към правнучките си. Чувствам се обгърната от нейната любов, от топлината на добруджанската земя, щедро дарила всички ни с багрите и красотата на живота!
Невена Желязкова
 |
|
Рисунка: Никол Иринеева Михалик, 7 г., Нова Загора
