Рисунка: Йоана Емилова Милева, 17 г., „Арт“ школа към ЦПЛР-ОДК „Анастас Стоянов“, Шумен. Рък.: Теменуга Христова
Разказ
Какво стана, как всичко така се обърка?… Защо изобщо се започна?!… До преди една година всичко беше добре. Тъкмо се бяхме оженили. Вдигнахме голяма сватба. Цялата рода беше там. Живеехме спокойно, синът ни тъкмо се беше родил. Всичко беше наред. Аз бях най-голямата щастливка, а мъжът ми беше мечта, сякаш излязъл от някоя легенда. Но както казваше баба ми навремето – всичко си има своя край. И този край идваше.
Турците започнаха да превземат селото ни. С мъжа ми успяхме да избягаме и да отидем до Преслав да предупредим, за да се подготвят воините ни братя по оръжие. Мислихме си, че там сме в безопасност, но грешахме. Вечерта, докато спяхме, ни нападнаха. Първо нападнаха западната кула, после и източната, мъжете отидоха да ни бранят и ни защитаваха всеотдайно и храбро. Успяха, защитиха и нас, и Преслав.
Тръгнахме на север с мисълта, че ще успеем да избягаме от битката и да живеем мирно. Направихме си заслон навътре в гората. Една седмица живеехме и се криехме там. Хранехме се с каквото намерим и пиехме дъждовната вода. Но и това не продължи дълго. В столицата разбрали, че турците са превзели селото ни и селата около нашето и че са опитали да пленят Преслав. И изпратили въоръжени войници, за да проверят горите, дали не се крие някой в тях. Тогава те ни откриха и ни помогнаха. Заведоха ни в столицата. Приютиха ни в една юрта. Около нас имаше много ранени мъже. Останалите юрти бяха пълни с хора избягали от турците в опит за превземане на селото. И там не седяхме дълго. Турците бяха превзели по-голямата част от България.
Говореше се, че ще извикат всички мъже да се бият за родината. И тогава се случи. Започнаха да навлизат в столицата. Мъжът ми взе един кон, качи мен и детето и каза да бягаме колкото се може по-далеко. Скрихме се в близката гора. Цяла вечер се чуваха гръмове и писъци. Чувахме как невини хора молят за помощ и в същото време безмилостно ги убиват.
Два дни се криехме в тунелите под столицата. И изведнъж говоренето спря. Чу се тропане на конски подкови по опожарената и изпълнена с кърви земя. Сякаш всичко беше утихнало. Бяха тръгнали. Ние излязохме и започнахме да търсим живи хора. И го видях. Целият облян в кърви. Сякаш не дишаше. Седнах при него, прегърнах го през рамо и започнах да плача. Неговата кръв се стичаше по нашарената ми с шевици носия.
И изведнъж той се закашля. И отвори очи, макар и за малко. Подаде ми кърпичката, бродирана с много шевици. Беше я пазил толкова много време. Бях му я подарила при първата ни среща. Каза ми, че ме обича, и потъна в дълбокия си сън в ръцете ми. Склопи очи и дълбока въздишка отекна в студения и хладен нощен въздух.
И така, времето лети. Кърпичката си остана, пожълтяла и остаряла. И ето на, това е нейната история, която се предава от поколение на поколение чак до нас.
Никол Ивайлова Иванова, 8 клас., 14 г.
ЦПЛР-ОДК ,,Анастас Стоянов“, Шумен
Клуб,,Сладкодумци“, рък.: Силвия Маринова
