Една от най-загадъчните етнически самоличности в света е тази на баските – народ, който населява земите от двете страни на Пиренеите, в граничните области между днешна Франция и Испания. Споровете около техния произход и до днес са актуални и учените ги изследват като „живи вкаменелости“ на най-ранните съвременни хора, населявали голяма част от Иберийския полуостров много преди по тези земи да нахлуят индоевропейските народи и да колонизират Европа. Уникалният баски език Еускаро само подсилва мистерията около техния древен произход.
Някои учени считат баските за потомци на кроманьонците, други – за остатък от мистериозно изчезналата земя Атлантида. Трети твърдят, че те образуват четвъртата подраса на кавказката раса, заедно с арийската, семитската и хамитската. Съвременните изследвания показват, че баските приютяват някои много архаични родословни линии. Това е основната етническа група, от която се формира иберийската раса, и огромното мнозинство от нея имат общ произход с останалите западноевропейци.
Тяхната уникална генетична отличителност е резултат от ендогамия и изолираност. През последните години се е наложило мнението, че те са потомци на неолитни фермери, които са се смесили с местните мезолитни ловци, живели между 3500 и 5500 години пр. Хр., след прехода към земеделие в Югозападна Европа и преди да бъдат генетично изолирани от останалата част на Европа в продължение на хилядолетия. Учените доказват, че тези ранни иберийски фермери са най-близките предци на днешните баски.
През 2019 г. са публикувани резултати от проучване на иберийските древни популации, според които днешните баски са най-добре описани като типично население от желязната епоха без примеси. Те са живели изолирано дълго време, без взаимодействия със средноевропейски (келтски), източни средиземноморски и северноафрикански популации, характерни за останалите етноси на Иберийския полуостров. Опровергана е и хипотезата, че баските са наследници на келтските племена, дошли от източна и централна Европа, поради несъответствие на кръвните групи, така че произходът на населението в страната на баските според някои учени е народ, познат като
Лигурите, прединдоевропейско население, съседи на етруските,
обитавали западните Алпи, Горен Рейн, Западна Швейцария, около Рона, долината на По, френската и италианска ривиера и Корсика. Те се причисляват към Културата Терамар от бронзовата ера около Генуа. От 700 г. пр. Хр. са били изтласкани от келтите и са напускали местообиталищата си.
Лигурите са успели да запазят биологичните си характеристики в малки западни области, Корсика, Сардиния, поради демографското превъзходство и културната асимилация, на която са били подложени през бронзовата епоха от страна на индо-европейските народи. От Лигурите баските биха могли могли да наследят структурата на езика и някои особености на общественото си устройство като непризнаването на йерархията на класите при обществените отношения, известна доза приоритет на майчината линия при наследствените обичаи и не толкова неравноправен статут на жените в семейния живот.
Днешните баски обитават три големи зони. Северната зона включва района на Бискайския залив, Гипузкоа и страната на „френските“ баски. Тук преобладават разпръснатата населеност, къщите с дървен строеж и островърха фасада, малките земеделски стопанства и примитивни методи на обработка на земята: това е огнището на същинската баска култура.
Втората зона обхваща Алава и Средна Навара. Тя е преходна област, населението е групирано в малки селища, къщите са със странични островърхи покриви. Обработваемата площ е по- разпростряна, методите за обработване са технически по-усъвършенствани.
Третата зона обхваща Наварска Рибера или долината на река Ебър. За нея са характерни големите селища, къщите са с лек едностранен наклон, методите на земеделие са съвършено различни. Тази зона е била силно романизирана, втората – отчасти, а първата едва.
Езикът на баските се е съхранил най-добре точно в първата зона – тук християнизацията започва най-късно, през 10 век. До 13 век там се запазва местното обичайно право и устната традиция, а институциите най-дълго поддържат гражданското равенство между главите на семейства и правото на мъжете да носят оръжие. Тъй като всички били считани за благородници, не е имало йерархизация в обществените отношения, с изключение на семейните.
За Баските е характерна ендогамията, благодарение на която живеят в затворена общност и генетична изолация по отношение на заобикалящите ги популации.
Днес около 200 000 души във Франция говорят Еускаро, езика на баските. В Испания те са 1 000 000, от двете страни на Пиренеите. 75% от лексиката му представлява взаимствани думи от келтски, латински или романски езици. Напълно запазеният синтаксис е много оригинален. Според една от теориите съществува родственост между Еускаро и кавказките езици. Тези произлезли от един и същ извор наречия са се запазили в края на Европа и са свидетелство за съществуването на обширен лингвистичен ареал, част от който са били древни езици като иберийският и етруският. Някои считат, че иберийците и етруските са били претопени от народите, говорещи индо-европейски езици, езикът им постепенно изчезнал и те се романизирали. Само баските успели да запазят своя еускаро на част от древната територия, която обитавали.
Един от най-блестящите лингвисти – Жорж Дюмезил, е привържаник на тази хипотеза. Той допуска, че кавказките племена са се разроили на изток, в резултат на което езиците им са се развили в нови варианти. Установено е, че езикът на племе, което живее изолирано, се развива много бързо, откъснат от първичния език, запазвайки единствено структурата му. Първата книга, написана на баски език, е от 1545 г., но са запазени фрагменти от текстове от 10 в., имена на местности, на личности и божества, датиращи от Римската епоха. Древният Еускаро не се различава никак от Еускаро днес.
Не по-малко оригинална е системата от вярвания на баските, в която основно място заемат Богинята Мари и съпругът й Сугаар. Тя била богинята на Земята, която можела да се преобразява в различни форми. Едно от местата, в които обитавала Мари, била планината Анбото. Едно от нейните имена – Мари Урака вероятно я свързва с историческа принцеса от Навара от 11 и 12 век, като други легенди й дават брат или братовчед, който е бил римокатолически свещеник. Досега дискусиите за това дали името Мари е оригинално и просто се е случило да съвпада тясно с християнското име Мария, майката на Исус Христос, като Мари е ранен опит на баските да се даде християнски нюанс на езическото поклонение, не може да се твърди със сигурност. Във всеки случай, Мари (Андрамари) е една от най-старите почитани християнски икони в баските територии.
Религията на баските се счита за хтонична, тъй като героите живеят на земята или под нея, а небето е било възприемано като празен коридор, през който преминават божествата. Митологичният разказ твърди, че когато Мари и Сугаар се събират във високите пещери на свещените върхове, пораждат бурите. Периодично богинята Мари пресича небето като ярка светлина, за да пропътува пътя от планината Анбото до другата планина Тхиндоки.
Баската митология изобилства от разкази за джинове (джентилак, които били гиганти), ламиак (нимфи), маируак (маври), както и за цял рояк дяволчета, вещици, измамници. Някои от тях влизат в баските митове под влияние на римските суеверия. На много места съществуват долмени, които имат религиозно значение, но е много вероятно да са служели за настаняване на животни. Те също вярват в Ламия – същества от тип русалка, които са изобразявани като половин риба, коза или котка.
Съществуват и легендарни хора – „Джайънтс“, с които се обяснява изчезването на хора от каменната ера във високите земи, без да познават желязото. Били са гиганти, с огромна сила, езичници, но били изместени от фероните (работници в леярните) и така изчезнали. Един от тях – Оленцеро, приел християнството и се превърнал в нещо като баски Дядо Коледа.
Индо-европейските култури на Иберийския полуостров – лузитанците и келтиберийците изглежда имат значителен баски субстрат в своите митологии. Това включва концепцията за Омагьосаните Мури, която може да се основава на Майру, и бог Ендовелик, чието име може да идва от прабаски наименования.
Баските продължават да произвеждат и внасят митове и след християнизацията. Първият лорд на Бискай – Jaun Zuria („Белият Господ“ на баски) бил роден от шотландска принцеса, която имала среща с бог Сугаар в село Мундака. Той победил войските на Леонез и Астурия в митичната битка при Падура, прогонвайки нашествениците до дървото Малато, където установил границите на царството си.
Ингума, наричан още Маумау, в баската митология, бил зъл гений, който се появявал през нощта в къщи, когато обитателите му спят. А Basajaun, „Властелинът на гората“, бил огромен космат хоминид, който със силата си изграждал мегалити и давал на хората знания в развиването на земеделието и железарството, а също защитавал стадата на баските.
Баските са жизнерадостни хора, които са запазили своите оживени цветни тържества и карнавали, които привличат туристи от цял свят. Свързани са с много древна традиция още от римско време. Всяко село и град празнува по свой различен уникален начин и представляват важна част от баската култура.
Основните герои в карнавала са представени чрез огромни кукли – Маркитос, облечен в черен костюм и вратовръзка, който минава по главната улица на селището, яздейки магаре, което го отвежда до някой замък. Свалят го от магарето и го окачват за няколко часа на шестметрова пръчка. Следобяд се появява шумно шествие, начело на което са проповедникът и уличният чистач. Пристигат и родителите на Маркитос, които го свалят и го качват на количка, за да го отведат до съдебната стена, където проповедникът съди Маркитос на смърт. Хората вземат куклата и я изгарят.
Другаде ритуалът включва карнавал, през който хората се обличат като различни герои – Каскарот, Понпиера и Котилунгория – последният е най-важен от всички. Облечен е с червена пола върху бели панталони, бяло яке и типична престилка. Носи пръчка с окачена кравешка опашка. На главата си носи дълга пирамидална колиба, а лицето е покрито с червено облекло, за да плаши децата. В Мундака група мъже и младежи, наречени Аторрак, излизат на улиците в неделята по време на карнавала, пускат музика и пеят. Облечени са с бели дрехи, с изключение на лидера на групата. След като обиколят селото, отиват на пристанището.
Под името Джоалдунак се наричат главните герои от карнавалите в Навара, които се провеждат в понеделник и вторник след последната неделя на месец януари. Носят големи камбани около кръста си, които звънят много силно. Носят и конична шапка с цветни панделки и дебела овча кожа през раменете си. В ръцете си държат камшик от конска коса, който размахват пред себе си, докато маршируват. Местните хора се обличат като вещици и демони и посрещат Джоалдунак. Предполага се, че празниците и карнавалите в Навара са най-старите езически, преди-европейски карнавали в Европа.
Залманцайм е главният герой на танците в карнавала от Зубероа (Zuberoa). Тук са две групи – червените и черните. Червените са героите, които са елегантно облечени – сред тях е Залманцайм. Черните са облечени като бедни хора. Провежда се шествие, по време на което черните дразнят червените. Накрая танцуват традиционни баски танци на площада.
В Ланц основният герой на карнавала е Миел Оксин – кукла с височина 3 метра, направена от слама. Тхатхоа (друг герой или герои от карнавала) го взема на раменете си по време на тържеството. Облечен е винаги в цветни дрехи и носи метла в ръцете си, а лицето е покрито в цветна конусовидна шапка.
Залдико е кентавър, облечен е като кон. Обикновено празникът започва в понеделник. Героите излизат на улицата, обикалят, пеят и танцуват. Залдико се опитва да хвърли Зирипот и той пада няколко пъти, понеже е малко несръчен. Във вторник единственият герой, който излиза, е Миел Оксин. Тхатхоа го носят на главния площад и тук го съдят. Застрелват го два пъти и го убиват. След това нарязват тялото му на парчета и го изгарят.
В испанския град Памплона, административният център на Навара, се провеждат и традиционни борби с бикове. Той е построен на мястото на баския град Ируня, един от най-древните европейски градове. Памплона е известен най-вече с фестивала „Сан Фермин“. За испанците той е това, което е карнавалът в Рио за бразилците. В продължение на 9 дни са организирани борби с бикове, които освен на арената, тичат по тесните калдаръмени улички на града, за да стигнат бягащите пред тях хора. Шест бика се пускат по улиците, а облечени в бяло млади мъже се опитват да избягат от тях като същевременно ги налагат с навити вестници.
Градът се умножава числено над 10 пъти по време на фестивала и е в състояние да приюти около 3 милиона души. Традицията да се пускат бикове по улиците на града става известна на света, когато през 1923 г. писателят Ърнест Хемингуей описва фестивала в романа си „И изгрява слънце“ („Фиеста“).
В Сан Себастиан се провежда ежегоден празник Тамборада, на който гостите са принудени да ходят с тапи в ушите – шумът от стотици барабани, с които маршируват жителите на града, е истинска заплаха за слуха на присъстващите.
Въпреки тези остатъци от езичество, баските са традиционни католици. От техните земи са тръгнали много мисионери: Франсис Ксавие и Мишел Гарикоит. Свети Игнаций Лойола, основател на Йезуитския орден, е бил баск. Калифорнийският францисканец Фермин Ласуен, наследникът на францисканеца Падре Хуниперо Сера, който основава 9 от 21-те съществуващи мисии в Калифорния, също има баски корени.
 |
|
Благодарение на протестантските течения за пръв път е преведен на баски език Новия завет от Йоанес Лейсарага. Кралица Жана III от Навара, която принадлежи към първите протестанти-хугеноти, възлага превода на Новия Завет на баски в полза на своите поданици. По времето, когато Хенри III от Навара преминава в католицизъм, за да стане крал на Франция, протестантизмът на практика изчезва от баската общност.
В град Байон е имало еврейска общност от евреи-сефаради, бягащи от испанската и португалската инквизиция. В Навара също е имало еврейски и мюсюлмански общности през Средновековието. С появата на индустриализацията много баски емигрират в САЩ, Австралия, Латинска Америка.
С баските свързваме и бомбардираната Герника, която е била древна баска столица. След тричасовите бомбардировки от германската авиация, градът е бил сринат до основи на 26 април 1937 г. Това трагично събитие дава повод на Пикасо да нарисува прочутото си едноименно платно, пазено и излагано днес в музея „Кралица София“ в Мадрид. „Дървото на Герника“ е понятие, свързано неотменно с манталитета на баските – около многовековния дъб в центъра на селището са се събирали представители на всички села от околността, за да вземат важни за общността решения. Затова то се е превърнало в символ на свободата. Старият дъб -„Отец“ е споменат в документи от 15 в.
Владимир Добрев
Маргарита Друмева
