Белият декемврийски сняг падаше тежко и отново затрупваше всичко навън със своята изящност и чистота. Бавно се сипеха красивите и многобройни снежинки, които се гонеха, падаха и пак се издигаха. А Ава им се любуваше през прозореца и току понечваше да ги улови с ръка, ала не можеше – студеното и тънко стъкло на малкото прозорче пречеше на детето да протегне своята нежна ръчичка навън. Момиченцето беше толкова прехласнато по пелерината, покриваща малкото градче, че не чу, когато г-жа Агнес я повика:
– Ава, време е – каза нежно по принцип строгата жена. – Чакат те.
Момиченцето се сепна. То се обърна с насълзени очички, стиснало здраво любимото си плюшено зайче – единственото, което някога е имало, в едната си ръчичка и някаква малка хартийка в другата. Г-жа Агнес взе малката чантичка на момиченцето в едната си ръка, а другата подаде на детето.
Г-жа Агнес или Агнес Светланова, както беше цялото й име, беше жена отдавна подминала 50-те, но жива като млада девойка. Поглеждайки я, човек никога не би познал, че е работила с деца през целия си живот – лицето й излъчваше неприветливост, тя беше най–строгата и всички деца се страхуваха от нея, но ако се вгледаше човек в очите й, тези дълбоки, сини очи, щеше да види топлина – пламъчето добрина, с което тя гледаше всяко едно от децата си. Тя самата нямаше деца, затова отдаде живота си на чуждите.
Ава пое подадената й ръка и излезе от стаята. Двете слязоха бавно по стълбите чак до първия етаж. След това г-жа Агнес поведе момиченцето по малък коридор, през който то не бе минавало преди. В края на коридора се виждаше отворена врата и те вървяха точно към нея.
– Къде отиваме? – попита момиченцето, но не получи отговор. – Г-жо Агнес, къде ме водиш? – попита отново детето, този път с доловимо притеснение в гласа. Агнес я погледна и й се усмихна – Не се плаши – каза само и я подкани да влязат.
Стаята, в която влязоха беше топла, слънчева и просторна. Имаше камина, която гореше толкова красиво със своите жълто оранжеви пламъчета. От прозореца се виждаше побелялата борова гора, а слънцето влизаше като поканено в стаята. Но изведнъж Ава се сепна – те не бяха сами в стаята. „Кои са тези хора?“ помисли си детето и се приближи до г-жа Агнес. С несигурни и малки стъпчици детето, водено от възрастната дама, се приближи към непознатите. Те повдигнаха глави и се усмихнаха приветливо. Семейство Христови или Алекс и Крис, както се представиха на Ава.
– Това е за теб – каза Алекс, подавайки й малка розова кутийка, върху която изящно стоеше голяма розова панделка. – Дано ти хареса – добави жената, едва сдържаща вълнението си, заедно със сълзите от щастие. Ава погледна към г-жа Агнес, която й кимна. Детето пое подаръка и благодари.
– Оставям ви да си поговорите. – каза г-жа Агнес излизайки от стаята. Тя притвори вратата и излезе на входа на дома за глътка чист въздух. Знаеше, че така е най–добре за детето и все пак й бе трудно. Ава бе при нея от съвсем малко бебе, след като майка й бе загинала в катастрофа, а тя нямаше други роднини, които да се погрижат за нея. Сега, няколко години по–късно, по същото време, когато Ава бе пристигнала при нея, си отиваше. Толкова много деца бе отгледала през живота си, с толкова много съдби се бе сблъсквала, но тези големи, кафяви, детски, смеещи се очи изплуваха в съзнанието й и едва доловима усмивчица се появи на лицето й.
Мина се много време. Годините се нижеха една след друга. Отново бе декември и г-жа Агнес гледаше през малкото прозорче на кухненския бокс. Снегът валеше на парцали. Тежко и красиво спускаше бялата си пелерина над града.
– Г-жо Агнес! Идвате ли? Отваряме подаръците! – старицата бавно и полека отиде в съседната стая. – Чакаме ви! – подканиха я с нетърпение. Тя беше в къщата на семейство Христови. Откакто осиновиха малката Ава, първо по настояване на детето, после като по традиция, Агнес прекарваше всяка Коледа с тях. Тази не направи изключение. Ава вече не беше крехкото бебенце, което старицата видя за пръв път преди години, нито малкото дете, с което така трудно се раздели, тя вече се превръщаше в жена. Девойката се приближи и й подаде малка продълговата червена кутийка – Отвори я, настоявам! – каза тя. Агнес развърза панделката, повдигна капачето и видя една малка, нежна фигурка – ангелче. – Аз вече имам свой – каза Ава, усмихвайки й се.
Това бе последната им Коледа заедно. Сега вече Ава има още един ангел, който да я пази.
Розмари Абделрани Туаби, 18 г., 12.клас,
Езикова гимназия „Хр.Ботев“ , Кърджали
Литературен клуб „Добродетели“, рък. Емилия Владева
 |
|
Décembre
La neige blanche de décembre tombait lourdement et à recouvrait nouveau tout dehors avec son élégance et sa pureté.
Les beaux et nombreux flocons de neige qui tombaient lentement se suivant les uns après les autres descendaient et remontaient à nouveau. Pendant ce temps Ava les admirait par la fenêtre et tentait de les attraper avec sa main mais en vain – la mince vitre froide de la petite fenêtre l’empêchait d’étendre sa tendre petite main à l’extérieur.
La fillette était si émerveillée par le manteau blanc qui recouvrait la petite ville qu’elle n’avait pas entendu quand Mme Agnès l’avait appelée:
– „Ava il est temps“, dit tendrement la femme stricte en principe. „On t’attend“.
La fillette était surprise. Elle se retourna les larmes aux yeux, serrant son lapin en peluche adoré, la seule chose qu’elle ait jamais eue dans une main et un petit papier dans l’autre. Mme Agnès pris le petit sac de la petite fille dans une main et tendit l’autre à l’enfant.
Mme Agnès ou Agnès Svetlanov, de son vrai nom, était une femme qui avait depuis longtemps dépassée la cinquantaine mais d’une vitalité de jeune fille. En la regardant, on ne dirait jamais qu’elle avait travaillé avec des enfants toute sa vie. Son visage n’affichait pas de chaleur, elle était la plus stricte, et tous les enfants avaient peur d’elle, mais si on la regardait dans les yeux, dans ces yeux bleus profonds on y verrait de la chaleur: la flamme de bonté avec laquelle elle regardait chacun de ses enfants. Elle-même n’avait pas d’enfants, pour cela elle a donné sa vie aux autres.
Ava lui tendit sa main et sortit de la chambre. Toutes les deux descendirent lentement les escaliers jusqu’au premier étage. Puis Mme Agnès conduisit la fille dans un petit couloir par lequel elle n’avait jamais passée auparavant. Au bout du couloir on voyait une porte ouverte et elles marchèrent vers elle.
– „Où allons-nous? „, demanda la petite fille mais ne reçut pas de réponse.
– „Mme Agnès, où m’emmenez-vous? „, demanda de nouveau l’enfant, cette fois d’une voix inquiète.
Agnès la regarda et lui sourit: „N’aie pas peur“, dit-elle seulement, et la pria d’entrer.
La pièce dans laquelle elles entrèrent était chaude, ensoleillée et spacieuse. Il y avait une cheminée qui brûlait si bien avec ses flammes jaune orangé. Une forêt de pins blancs était visible de la fenêtre et le soleil s’invitait dans la pièce. Mais soudainement, Ava fut surprise: elles n’étaient pas seules dans la pièce.
„Qui sont ces gens?“ Pensa l’enfant et s’approcha de Mme Agnès. Avec de petits pas incertains, l’enfant, dirigé par la vieille dame, s’approcha des étrangers. Ils levèrent la tête et sourirent amicalement. La famille Hristov, ou Alex et Chris, comme ils se présentèrent à Ava.
„C’est pour toi“, dit Alex en lui tendant une petite boîte rose sur laquelle se trouvait un grand et superbe ruban rose.
„J’éspere que ça te plaira“ rajouta la femme retenant à peine son excitation, avec des larmes de bonheur.
Ava regarda Mme Agnès, qui lui fit signe de la tête. L’enfant prit le cadeau et remercia.
– „Je vous laisse vous parler.“ Dit Mme Agnès en sortant de la pièce.
Elle ferma la porte et sortit à l’entrée de la maison pour prendre une bouffée d’air frais. Elle savait que c’était mieux pour l’enfant et pourtant c’était difficile pour elle. Ava était avec elle depuis avoir être un tout petit bébé après le décès de sa mère dans un accident et elle n’avait aucun autre membre de la famille pour s’occuper d’elle. Maintenant, quelques années plus tard, alors qu’Ava était arrivée chez elle, elle partait. Elle avait élevées tant d’enfants dans sa vie, et s’étaient heurtée à tant de destins mais ces grands yeux marrons, enfantins et rieurs lui vinrent à l’esprit et un léger sourire apparut sur son visage.
Beaucoup de temps était passé. Les années passaient les unes après les autres. Nous étions à nouveau en décembre et Mme Agnès regardait par la petite fenêtre de la cuisine. La neige tombait avec de gros flocons. Lourdement et magnifiquement, elle laissait tomber son manteau blanc sur la ville.
– „Mme Agnès! Vous venez? Nous ouvrons les cadeaux!“. La vieille femme alla lentement et doucement dans la chambre voisine.
– „On vous attend! „Ils la rappelèrent avec impatience. Elle était dans la maison de la famille Hristov.
Depuis qu’ils ont adopté la petite Ava, d’abord à l’insistance de l’enfant, puis comme de tradition, Agnès passait chaque Noël avec eux. Celle-ci ne faisait pas exception. Ava n’était plus le bébé fragile que la vieille femme avait vu pour la première fois il y a des années, ni le petit enfant avec lequel elle avait eu tant de mal à se séparer, elle était déjà en train de devenir une femme. La fille s’approcha et lui tendit une petite boîte rouge rectangulaire.
– „Ouvre-la, j’insiste“, dit-elle. Agnès détacha le ruban, souleva le couvercle et vit une petite, jolie figurine d’un ange. „J’ai déjà le mien“, dit Ava en lui souriant.
C’était leur dernière Noël ensemble. Maintenant, Ava avait un autre ange pour la protéger.
Rozmary Abdelrany
