It was a frosty December night. Steam was rising in thick waves and was embracing cities like a bridal veil. There weren’t any people in the streets. The snow was turning into a steady slush of salt and mud. Countless footsteps of boots stood silent in front of the dark hulking barracks of the city market, around which the smell of rancid food was lurking. It was a sad December night. Plastic bags rolled, driven by an invisible breeze, along the white sidewalk in front of the low buildings. Not a single window was shining. The curtains were dropped in front of the dirty windows, the doors- shut tightly. Chimneys did not smoke. A distant dog’s wailing was heard, a drunkard’s cry, and then the night tucked up again with the thick blanket of winter.
А thin fume of cigarette smoke was stretching over a thick hat. Rough fingers, distorted and reddened by the cold, were clinging an ash cigarette. Solid, cracked lips were touching the filter and sucking in a dose of nicotine. Тhen they opened up and the smoke merged with the night. Savsy moved his tingled legs. He moved his toes in the thick boot, then he put out the cigarette in the packed bin next to him. He looked at it wearily, then pulled up the sleeves of his jacket and gathered his hands. He stared at the black sky and could hardly find the only remaining star in the world. It was shining brightly as a moon. The Moon, which had disappeared a long time ago, when the night of 24th of December was as bright as a day. In a moment, the buildings in front of Savsy’s eyes had changed, shimmered, and then everything went out again. The curtains behind the nearest window moved. Savsy stirred his frozen legs again. He remembered and how could he not. Even then, it was said that He would come down again and will survive, help the World to heal. He will come under a different name and without the original sin. Everyone was expecting Him, but Savsy was not sure that this was the right way. The doors had to be opened, the lights-lightened and everyone to pray, to love. Or they have already lost faith? Humanity has forgotten His birthday!
Savsy reached into his pocket and pulled out a half- smoked cigarette. He rubbed it between his fingers and put it in his mouth. The light of the lighter lit up sadly before the smoke rose up and he breathed the smell of loneliness.
Savsy knew, that this night would be different. He just remembered all of those years as last, because he was going to forget them. He would never again experience his memories, because when He descended, the pain and the sins would depart. There would be no secrets and the world was going to be saved. He was feeling the truth of his own thoughts. Аs if the coldness of this night was trying to expel him again. Would Savsy, alone, have made Him stay, only with his pray? Would he help all of them if only he prayed? Maybe…God was merciful.
Leaning on the wall, where several swastikas were scrawled over ugly titles, Savsy was freezing minute after minute, staring at the darkened building. He was waiting, because he knew, that those were his last moments with the old and and that, which hurt him.
The only bright line that was stretching along the sidewalk was coming on the street without fearing the passing cars, and going like a sword through the fog around the only street lantern, which was lit that night. There was a woman lying in the room. She was staring with a smile at the ceiling, with hands, gathered for prayer. There was no one around her except a short man with a dense gray beard and sunken blue eyes that glowed in the light from the bulb. Тhey were both standing in silence.
The only bright room in the whole city was that one. The hour when the lamp had to be switched off had passed long ago. This hour was imposed, because the Earth’s resources began to run out, but she could not give birth in the dark, in the cold and being alone.
“Does it hurt?”
“No. It could not” -the woman turned to the man with a smile. –Everything starts from the beginning. The Earth will be reborn.”
“Yes, it will. God is still with us.”
“And he will always be…I know it.”
They both kept silent again and waited.
Savsy put out the last cigarette from his pocket. The shops stopped working long ago. He couldn’t do anything but stare up and pray as he had done so far.
And then a miracle happened. A bright beam shot from the black skies. It pierced the sharp, cold air and went whistling to the east. Savsy jumped on the street. A chirping exclamation broke off his mouth. It was happening. The beam faded for a moment, then it started to shine with full power, it dazzled, but also inspired. It served as a bridge. Angels began to descend from the sky, surrounded by bright haloes. No one was painting icons anymore and Savsy, for a second time in his life, admired these wonderful creatures. They were followed by ordinary people. They were looking around and laughing, they were glad, they were shining. The enormous column was going down several minutes before Savsy ran in the direction of the beam.
He was running through the slush and the rubbish. Despite almost slipping and breaking his head on the ice, Savsy was still running, resisting the icy pins, sinking into his tired chest. He was breathing in the smell of rottenness and stagnation that were slowing him down and torturing him, but he didn’t stop. Savsy continued to strain his exhausted muscles.
He finally reached the street, where the celestial bridge was ending. The light there was really bright and blinding for the human eye. It seemed like the sun itself was on the street. Savsy closed his eyes and rushed forward, elated by new powers, which were never going to end. He groped for the door-handle and pushed the small gate. The boy still couldn’t look. Savsy felt the handle of the inner door and pushed. There were a man and a woman in front of him. The woman was holding a baby in her hands, the man, who had gray beard, was happily receiving gifts that were given by people and Angels. Savsy couldn’t say a word. Everything was real. He has waited for the Second advent, that was going to save the Earth and the world we know. In the holy mother’s hands the Savior was lying and smiling. Savsy fell on his knees next to the man and kissed his hand. A girl and a boy, holding hands, stopped near the woman and the man. They were smiling and looking at them. Savsy felt joy, that he had never experienced before. He started to forget everything that had happened before. He was waking up and his life was beginning again with the icons and the faith.
The girl and the boy left their gift next to the bed and disappeared somewhere. Savsy looked around. Everyone was leaving something for the new born child, only he came with empty hands. He stood up and stared at the man’s wet happy eyes.
“I’m sorry, but I don’t have anything to leave, except for my heart.” said Savsy and guiltily bend down his head. “No! – he thought suddenly. “I have”
Savsy took off his coat, that has been on his back for seven winters and gave it to the mother. She swaddled the infant with it and the baby reached out for Savsy. The man nodded Savsy to bow down.
When the baby touched Savsy, in his mind passed pictures, each one of them more and more realistic.
The child has already grown up. he was walking and behind him the whole world. But they were running. They were running away from someone, they were chased and sent away, because of the Truth. Sadness was written in the Savior’s eyes, but confidence too. People believed him and followed him, although they had to live in dark woods and climb steep mountains. He was saving them. Maybe Savsy was somewhere there, but he couldn’t see himself.
The new born child pulled back his hand from Savsy’s forehead and smiled, but somehow his smile was sad. Savsy realized that the whole world history was beginning again, but it would be everlasting and it wouldn’t have an end… Because God was born, God will live forever and his kingdom will never end.
Joan Ivanov – 13 years old
Translators: Anastasia Yonova and Gabriela Dimitrova, 14 years old
 |
|
Казвам се Йоан Иванов и съм в седми клас в профилирана хуманитарна гимназия ПХГ „Св. Св. Кирил и Методий“. Имам интереси в областта на литературата и творческото писане. Участвам активно в литературни конкурси, на които заемам призови места. Член съм на клуб „Светлини сред сенките“, където имам възможност да споделям идеите си и да участвам в колективни романи. Поставил съм си за цел да издам своя първи роман.
Бих желал повече хора и по-специално деца, да се докоснат до литературата и да правят опити в създаването на разкази, защото по този начин, освен че се развива въображението, което е много важно в живота, а и самият процес е увлекателен и учи на постоянство, обогатява културно личността и характера. Обичам да пиша, защото по този начин изразявам себе си.
Благодаря!
|
|
Ново Начало
Беше мразовита декемврийска нощ. Пара се издигаше на гъсти талази и обгръщаше градовете, подобно на булченски воал. По улиците нямаше хора. Снегът се превръщаше в застояла киша от сол и кал. Безброй стъпки от ботуши стояха безмълвни пред тъмните олющени бараки на градския пазар, около който витаеше мириса на застояла храна. Тъжна декемврийска нощ. Найлонови торбички се търкаляха подтиквани от невидим ветрец по побелелия тротоар пред ниските жилищни сгради. Нито един прозорец не светеше. Пердетата бяха спуснати пред зацапаните стъкла, вратите залостени здраво. Комини не пушеха. Дочу се далечен вой на куче, пиянски крясък и след това нощта отново се зави с дебелия юрган на зимата.
Тънка струйка цигарен дим се проточи над дебела ушанка. Мазолести пръсти, изкривени и зачервени от студа, стискаха цигара в пепеляв цвят. Твърди, напукани устни докоснаха филтъра и изсмукаха доза никотин. След това се разтвориха и димът се сля с нощта. Савси раздвижи изтръпналите си крака. Размърда пръсти в дебелия ботуш след това изгаси цигарата в препълненото кошче за боклук до него. Погледна го уморено, след това придърпа ръкавите на шушляковото си яке и прибра ръцете си. Вгледа се в черното небе и едва намери с поглед единствената останала звезда на света. Тя светеше ярко, подбно на луна. Луната, изчезнала много отдавна, когато нощта на 24 декември беше светла като ден. В миг сградите пред погледа на Савси се промениха, заблестяха, а след това всичко угасна отново. Пердетата зад най-близкия прозорец се размърдаха. Савси отново раздвижи измръзналите си ходила. Той помнеше, пък и как да не помни. Още тогава се говореше, че Той ще слезе отново и ще пребъде, ще помогне на Света да се излекува. Ще дойде под друго име и без първороден грях. Всички Го очакваха, но Савси не беше убеден, че трябва точно така. Вратите трябваше да са отворени, лампите светнати и всички да се молят, да обичат. Или пък вече бяха изгубили вяра?! Човечеството забравяше рождения Му ден!
Савси бръкна в джоба си и извади наполовина изпушена цигара. Потърка я между пръстите си и я лапна. Огънчето от запалката тъжно просветна преди да се издигне дим и той да вдиша аромата на самотата.
Савси знаеше, че тази нощ щеше да е различна. Просто си спомняше всичките тези години като за последно, защото щеше да ги забрави. Никога вече нямаше да преживее своите спомени, защото когато Той слезеше, болката и греховете щяха да си тръгнат. Нямаше да има тайни и светът ще бъде спасен. Чувстваше истинността на своите разсъждения. Сякаш целият студ на тази вечер се стараеше да Го прогони отново. Нима Савси сам щеше да Го накара да остане, само със своята молитва? Нима щеше да помогне на вички, ако само той се молеше? Може би… Бог бе милостив.
Облегнат на стената, на която бяха надраскани няколко свастики над грозни надписи, Савси мръзнеше минута след минута, вперил поглед в притъмнялата сграда. Чакаше, защото знаеше, че това са последните му мигове със старото и онова, от което го е боляло.
Единствената светла линия, която се проточваше по тротоара, излизаше на улицата без да се страхува от преминаващите коли и като меч пронизваше мъглата около единствения уличен фенер, запален тази нощ. В стаичката лежеше жена. Взираше се с усмивка в тавана, с ръце събрани за молитва. Около нея нямаше никой друг, освен нисък мъж с гъста посивяваща брада и хлътнали сини очи, които блестяха на светлината от крушката. Двамата стояха мълчаливо.
Единствената светла стаичка в целия град беше тази. Часът, в който трябваше да изгасят лампата, отдавна бе минал. Наложиха този час, защото земните ресурси започваха да се изчерпват, но тя нямаше как да роди на тъмно, на студено и сама.
– Боли ли те?
– Не. Не би могло. – Жената с усмивка се обърна към мъжа. – Всичко започва отначало. Земята ще се прероди.
– Да. Така ще е. Бог все още е с нас…
– И винаги ще бъде… Знам го.
Двамата отново замълчаха и зачакаха.
Савси изгаси последната цигара от джоба си. Магазините не работеха отдавна. Оставаше му само да се взира нагоре и да се моли, както бе правил досега.
И тогава се случи чудо. Ярък лъч се стрелна от черните небеса. Прониза острия леден въздух и със свистене се вряза нейде на изток. Савси изскочи на улицата. От устата му се откъсна хриптящо възклицание. Случваше се. Лъчът избледня за момент, след това започна да свети с пълна сила, заслепяваше, но и вдъхновяваше. Служеше за мост.
От небето започнаха да се спускат Ангели, обградени от ярки ореоли. Вече никой не рисуваше икони и Савси се възхити за втори път през живота си на тези прекрасни създания. След тях вървяха обикновени хора. Оглеждаха се и се смееха, радваха се, блестяха. Огромната колона се нижеше няколко минути преди Савси да побегне по посока на лъча.
Тичаше през кишата и боклуците. На места за малко да се хлъзне и да си строши главата на поледицата, но въпреки това продължаваше да тича и да устоява на ледените иглички, впиващи се в уморените му гърди. Вдишваше миризмите на гнило и застояло, които го бавеха и измъчваха, но не спря, а продължи да напряга изтощените си мускули.
Най-накрая стигна до улицата, където свършваше небесният мост. Там светлината беше безкрайно ярка и заслепителна за човешкото око. Сякаш цялото слънце се вливаше на улицата. Савси затвори очи и се втурна напред, окрилен от нови сили, които никога нямаше да свършат. Опипом намери ключалката и бутна ниската портичка. Все още не можеше да погледне. Напипа дръжката на вътрешната врата и бутна. Пред него стояха мъж и жена. Жената държеше в ръцете си повито бебе, а мъжа с посивяваща брада радостно приемаше даровете, оставяни от хора и Ангели. Савси не успя да продума. Всичко беше истина. Той дочака Второто пришествие, което щеше да спаси Земята и целия познат Свят, а в ръцете на тази свята майка лежеше Спасителя и се усмихваше. Савси падна на колене до мъжа и му целуна ръката. Момче и момиче, хванати под ръка се спряха до коленичелия Савси. Усмихваха се и поглеждаха ту жената, ту мъжа. Савси изпита радост, която никога досега не бе познавал. Започна да забравя за всичко, което беше отминало. Събуждаше се и животът му започваше отначало с иконите и Вярата.
Момчето и момичето оставиха своя дар до леглото и някъде изчезнаха. Савси се огледа. Всеки оставяше по нещо за младенеца, амо той бе дошъл с празни ръце. Изправи се и се вгледа във влажните радостни очи на мъжа.
– Съжалявам, но аз няма какво да оставя, освен сърцето си… – Савси виновно наведе глава – Не! – изведнъж се сети. – Има.
Савси съблече шушляковото си яке, което беше на гърба му вече седма зима. Подаде го на майката и тя пови детето с него. Младенецът се сгуши в скута на майка си и протегна ръчичка към Савси. Мъжът му кимна да се наведе.
Когато Той го докосна, пред погледа на Савси се заредиха картини, коя от коя по-реална и истинска.
Детето вече беше пораснало. Вървеше, а след него сякаш целия свят… Но те бягаха. Бягаха от някого, бяха гонени и прогонвани заради Истината. Тъга се четеше в очите на Спасителя, но и увереност. Хората вярваха и го следваха, въпреки, че замръкваха в непроходими гори и изкачваха непристъпни върхове. Той ги спасяваше… Може би и Савси бе някъде там, но не успя да се види.
Младенецът отдръпна ръката си от челото на Савси. Усмихна се, но някак тъжно.
Савси започна да осъзнава… Цялата световна история започваше отначало, но тя щеше да бъде вечна и нямаше да има край… Защото Бог се роди, Бог ще пребъде и Неговото царство не ще има край.
Йоан Иванов
Ivcho Believed
Ivcho was a naughty seven-year-old child, who lived in the seventh floor of a tall block-of-flats.
On a Tuesday night, a month before Christmas Eve, as usual Ivcho didn’t want to go to bed at the time, he was supposed to. His mother was very upset and tried to convince him.
“No, I won’t go to bed! You’re stupid!”
“Ivcho, where did you hear this word? Tell me!”
“I won’t! Get out!”
Both of them stood silent. Ivcho was breathing rapidly and his mother was gazing sadly in the white monkey soft toy he was holding.
“Ivcho…” his mother whispered. “Do you want me to read you a bedtime story?”
“What kind of a bedtime story?” the boy looked at his mother.
“The one about our Holly Father.”
“Ok.”
“But first let’s say an evening prayer. Come on…”
Ivcho stood up insecure and stood up next to his mother. He followed her example and crossed his hands like her.
“Now repeat after me. Oh, Holy Father, Who is in the Sky, forgive our sins and like a Well-being and Human lover, give us a peaceful sleep, send your Guardian Angel to protect us from all evil because You are the protector of our souls and bodies and to You we give grace! Amin! Now we can start reading the story, right…”
Ivcho nodded and covered himself with his blanket. He hugged his monkey and prepared himself to listen.
The donkey left almost unnoticeable traces on the beaten road. The countless human and animal steps left after the caravans passing by formed an interesting mosaic. The whole country was scattered around the towns because the emperor Caesar had given an order for counting the population and everyone had gone to their home town.
The donkey of Joseph of Galilea, from the city of Nazareth was pulling a cart loaded with provisions for Judea and the home town of Bethlehem, because Joseph belonged to David’s clan of Bethlehem. He would be counted with his wife Maria, who was pregnant.
The donkey barely rapped on the soft soil and Maria was glancing at every greenery and every branch. She was feeling gratitude, which no one could ever feel because she was carrying the Son of God in her womb and she would give this Savior as a present to the world. She knew that and soon all people would know it too.
And here they were…… in the distance the first few houses of the Jews could be seen. When they came even closer, they noticed that the streets of the city were far from empty. There were crowds of people passing by and it was impossible to move through them with the cart. That’s why Joseph left the donkey in front of an inn and together with his wife went to sign up.
A cold night followed. The crowds gradually started to clear up and the inns to be more and more occupied. Joseph and Maria went searching for a place where they could spend the night peacefully but no one wanted to give them their place.
When all hope was nearly gone like the steam, coming out of their mouths, an old man with a long, grey beard and thin fingers showed them the far away hill.
“There are stables there, where the shepherds gather their sheep at night. It would be comfortable to sleep in there for the night.”
Joseph and Maria thanked him deeply and headed to the hill. It was the same night, when Maria gave birth to her first-born Son, she swaddled Him and put Him in the stables on the hay. And in front of the shepherds, who were guarding their flocks, appeared a Holy Angel and the Grace of God shined over them. The Angel told them about the birth of the Savior. They were very afraid but the Angel calmed them down.
‘Fear not! I’m coming to bless you with great happiness for all of mankind because today, in the city of David, The Savior was born. He is Jesus Christ and here’s a sign – you shall find a new-born in these stables.”
And suddenly together with the Angel an entire host appeared from the sky, which gave grace to God with unhuman voices, mixed with divine ornaments.
‘Glory to the Holy Skies, peace on Earth and gratitude amongst humans!” – they were singing.
“And then what, mom? What happened afterwards?” – Ivcho stood up on his elbows and stared with his blue eyes into his mother, who was holding the half-closed book with the image of Jesus on the cover.
“Then everyone was rejoicing and singing for our God because he is the most beautiful thing that has happened on this earth. They named him Jesus…”
“Why isn’t he with us, mom? Where has he gone after his birth?”- his mother couldn’t help smiling.
“That happened long, long ago but despite that Jesus is alive.” – outside the sound of tires could be heard. The blue head-lights of a car for a moment shed some light into the room. – “Jesus is with us now. We said a prayer and now He is with you for the whole night. He is protecting you from bad dreams.
“But mom, why can’t I see him?”- Ivcho looked around timidly.
“Because if you believe really hard, you’ll see him even just for a second. He loves children and if they summon Him, he’ll appear.”- a horn merged with the midnight silence. A cat meowed somewhere in the dark behind the window.
“I’ll make a wish to Santa Claus to see Jesus. I want him to tell me what it is like to be born amongst the cows and sheep. You can maybe touch them…”- this time his mother laughed.
“That’s a very nice wish but you must behave yourself. If you say your prayer every morning, every night and before a meal, on Christmas, Christ will come to you and He will tell you everything. He is a wonderful storyteller. Now go to sleep. You’re going to school tomorrow.”
The lamp in the boy’s room turned off. Ivcho’s mom quietly closed the door and walked down the hall. The book of Christ stayed next to his pillow.
Later that night a light white shadow came close to Ivcho , took the book in its hands, turned on a few pages and left it again next to his head. In the morning when Ivcho had to go to school, as he was reading his prayer he came across a sign “Believe in me!” left on the last page of his book. This made him a little puzzled but he was not afraid. Maybe he knew who might have left it.
Story written by Yoan Ivanov- 13 years old
Story translated by Viktor Andonov
 |
|
Здравейте! Казвам се Виктор Андонов. На 16 години съм и уча в Първа Немска Гимназия в София, столицата на България. Уча английски език от 11 години в Британско- Български Информационен и Езиков Център. Благодарен съм на преподавателите от Центъра, защото всичко, което съм научил, дължа на тях.
Освен училището и курсовете по английски език, се занимавам с актьорско майсторство, снимал съм се във филми и един ден възнамерявам да стана актьор.
Надявам се преводът да звучи красиво, защото Коледните истории са магични и прекрасни както на английски, така и на български език. Вярвам, че моят превод ще ви хареса.
Ивчо повярва
Ивчо беше непослушно седем годишно дете, което живееше на седмия етаж във висок жилищен блок.
Вечерта във вторник, месец преди Бъдни Вечер, Ивчо отново не пожела да си легне в „детския час”. Майка му беше много огорчена и се опита да го убеди.
-Не! Няма, ти си тъпа!
-Иво, от къде научи тази дума? Кажи…
-Няма да ти кажа! Махай се!
Двамата замълчаха. Ивчо дишаше учестено, а майка му тъжно се взираше в бялото маймунче, в ръцете му.
-Ивчо… – плахо прошепна. – Искаш ли да ти прочета приказка?
-Каква? – Ивчо погледна майка си.
-За нашия Господ.
-Добре…
-Но преди това трябва да прочетем вечерна молитва. Хайде ела…
Ивчо несигурно се изправи и застана до майка си. Последва примера й и постави пръстите си както нея.
-Хайде, повтаряй след мен. Отче наш, Който си на Небесата, прости нашите грешки и като Благ и Човеколюбец, дарувай ни мирен и спокоен сън, прати твоя Ангел Пазител, да ни пази и закриля от всяко зло, защото Ти си пазител на душите и телата ни и на Тебе въздаваме слава сега и всякога и вовеки веков Амин! Сега можем да прочетем приказката, нали…
Ивчо кимна и се зави с одеяалото си. Гушна маймуната и се приготви да слуша.
Магаренцето оставяше едва забележими следи в отъпкания път. Безбройните човешки и животински стъпки, оставени след преминаващите кервани, образуваха интересна музайка. Цялата страна се разпръскваше по градовете, защото кесарят бе издал заповед за преброяване и всеки се прибираше в своя роден град.
Магаренцето на Йосиф от Галилея, от град Назаред, теглеше каручка натоварена с провизии към Иудея, родния град Витлеем, защото Йосиф принадлежеше към дома и рода Давиодов от Витлеем. Той щеше да се запише заедно със сгодената за него жена Мария, която беше бременна.
Магаренцето потропваше едва едва по меката почва, а Мария се вглеждаше във всяко клонче и всяка тревичка. Изпитваше онази благодат, която никой никога нямаше да почувства, защото носеше Сина Господен в отробата си и щеше да дари на света Спасител. Знаеше го и скоро всички народи щяха да го разберат.
И ето…в далечината вече се съзирваха първите схлупени къщурки на Иудейците. Когато приближиха още, се видя, че улиците на града съвсем не бяха празни. Хората вървяха на навалици, нямаше как да се мине с каручката, за това Йосиф остави магаренцето пред една страноприемница и заедно със съпругата и отидоха да се запишат.
Настана студена нощ. Навалиците лека, полека започнаха да оредяват, а странприемниците да се пълнят. Йосиф и Мария обикаляха от страноприемница на страноприемница, за да намерят място, където да прекарат спокойно нощта, но никой не желаеше да отстъпи своята постеля.
Когато надеждата си тръгваше, подобно на парата, излизаща от устите им, старец, с дълга сива брада и протрити от артрит пръсти им посочи далечния хълм.
-Там има ясли, където пастирите прибират овцете си нощно време. Ще бъде удобно да пренощувате.
Йосиф и Мария горещо благодариха на сареца и тръгнаха към хълма.
Същата вечер Мария роди своя Син първенец, пови Го и Го положи в яслите, сред сеното, а пред пастирите, които стояха на нощна стража при стадата си, се яви Ангел Господен и слава Господня ги осия, и блговести за раждането на Спасителя. Те се оплашиха твърде много, а Ангелът ги успокои.
-Не бойте, се! Идвам да ви благовестя голяма радост, която ще бъде за всички човеци, защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ и ето ви белег: ще намерите Младенец повит в ясли.
И внезапно се яви с Ангела многобрйно войнсвто от небето, което хвалеше Бога с неземени гласове, приплитащи се в невероятни божествени орнаменти.
-Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение! – пееха те…
-А после мамо? Какво се е случило после? – Ивчо се надигна на лакти и впери сините си очи в майка му, която държеше полу затворена книжка за образа на Исус на корицата.
-После, всички се радвали и възпявали нашия Господ Бог, защото той е най-хубавото нещо, което се е случвало някога по нашата земя. Кръстили го Исус…
-Защо сега не е с нас, мамо? Къде е отишъл, след като се е родил? – майка му не успя да сдържи усмивката си.
-Това се е случило много, много отдавна, но въпреки това Исус е жив. – навън изсвириха гуми. Синята светлина от фаровете на кола, за миг присветнаха през прозореца в стаята. – Исус е сега с нас. Ние казахме молитва и сега Той е с теб за цялата нощ. Той те закриля от лошите сънища.
-А мамо, защо не Го виждам? – Ивчо се огледа плахо.
-Ако повярваш много силно, ще Го видиш, макар и за миг. Той обича децата и ако те Го повикат при себе си ще дойде. – клаксон се сля с нощтната тишина. Котка измяука нейде в мрака зад прозореца.
-Ще си пожелая на Дядо Коледа, да видя Христос. Искам да ми разкаже какво е да се родиш при кравите и овцете. Сигурно можеш да ги погалиш… – този път майка му се разсмя.
-Много хубаво желание, но трябва да си послушен. Ако казваш молитвата си всяка сутрин, всяка вечер и преди хранене, на Коледа, Христос ще дойде при теб и ще ти разкаже каквото поискаш. Той разказва много хубаво. А сега заспивай. Утре си на училище.
Лампата в детската стая изгасна. Майката на Ивчо затвори тихичко вратата и се отдалечи по коридора. Книжката за Христос остана до възглавницата на момчето.
По-късно през нощта, лека бяла сянка се приближи до Ивчо и пое книгата в ръце. Рзлисти я и я постави отново до главата му, а на сутринта, когато Ивчо трябваше да тръгва за училище, докато четеше молитвата си попадна на надписа „ВЯРВАЙ В МЕН”, оставен на последната страница от нижката му. Това го озадачи, но не се стресна. Може би се досещаше от кой е оставен.
Йоан Иванов
